33- Глава I и II
Multi-part work
-
2526 4 6Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1061 3 6Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1006 2 2Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1077 4 4Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1114 4 3Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1394 5 1Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1099 3 2Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1134 3 1Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1184 5 5Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1427 5 3Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1194 5 1Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1109 4 1Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1069 3 1Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1020 4 1Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1000 2 2Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
989 4 5Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1040 3 4Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1101 5 3Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1011 5 5Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1299 5 4Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1004 4 2Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1114 4 2Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1074 4 8Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1122 4 4Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1153 4 8Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1026 6 9Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
936 4 3Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
998 4 2Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1039 5 1Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
992 4 5Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1003 4 5Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1199 4 7Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1110 5 4Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1024 5 7Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1060 5 4Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1064 5 3Prose » Novels, Fantasy and fiction
-
1002 6 6Prose » Novels, Fantasy and fiction
Глава I
Мъглата тихо се разстилаше между боровете. Внасяше някаква тежест във въздуха, но планината си казваше думата- чистият въздух и в мъгливо време си остава чист. Беше началото на септември и студът се позадържаше по-дълго сутрин, а се спускаше по-рано вечерта. Листата по дърветата не бяха започнали да сменят цвета си, но гората вече ухаеше на есен. Такава бе картинката всяка година по това време там- малкото селце Буйново, скрито в полите на Родопа планина.
Тя живееше там. Само няколко стъпки, някакви си два-три километра я деляха от гръцката граница. Живееше с баща си. Майка ѝ бе избягала, още когато Дани беше на две. И въпреки всичко двамата се справяха доста добре. Мирослав- баща ѝ вече беше пенсионер „Млад пенсионер“- често се шегуваше със себе си така. Годините на тежък труд в мините покрай Перник не му личаха особено. Останал изправен, здрав и жилав, Миро помагаше и на съседите, и на възрастните хора от селото, които преобладаваха. Млади почти нямаше. Самият той искаше за неговата Даника същото. Всяка вечер засягаше темата за изнасяне и преселване в столицата. Но колкото и да ѝ го повтаряше, може би на пук, нейният отказ ставаше все по-твърд и по-твърд.
- Татко, харесвам си работата, парите ни стигат, а тази природа... как да я оставя, кажи ми- единствено морето ме умилява пред нея, защото знаеш колко обичам водата. И за какво- само, за да дишам мръсния лепкав въздух просто защото е столичен. И за повече пари, аз софиянка няма да стана!
- Но един ден, когато имаш съпруг, деца...
- Когато този ден дойде... ще му мисля, а до тогава... Ще ме търпиш!
Даника беше на 24. Завършила история в морската столица, сега тя работеше като екскурзовод. Всеки ден вървеше около десетина километра в посока. Обичаше да ходи. И кола имаше, но я използваше само в лошо време. Ставаше рано сутрин с или преди изгрева, в зависимост от сезона. Правеше си кафе, заставаше на верандата на къщата и го криеше между дланите си, за да се наслади на аромата му. И когато откраднеше, колкото ѝ бе нужно, грабваше раницата и тръгваше. Почиваше основно зимно време, тъй като туристи, било и най-любопитните, не пристъпваха. А и по този изключително тесен път, със скалите надвиснали застрашително отгоре и отвес не никак малък, до Триград бе почти невъзможно да се стигне зиме.
Днешният ден не бе изключение. Дани тръгна. Вървеше устремено по пътя с по-бърза крачка. И не защото закъсняваше- правеше си тренировка- така му казваше тя. Обикновено дори бе първа и понякога отваряше и барчето и посрещаше и колегите си с кафе. И тук... бяха младите- всички момчета и момичета около нейната възраст- алпинисти, ексурзоводи, водачи. Посещенията в пещерата бяха на кръгъл час. И за другите в оклността я викаха, но сякаш сърцето ѝ принадлежеше на тази... „Дяволското гърло“. Дали заради страховитото име, дали заради мистиката, с която бе обвита пещерата, както и цялата планина, Даника успяваше всеки ден да открие нещо ново в нея. Може би и защото завърши история, божествата на народите обитавали тези земи- тракийски, славянски, прабългарски, усилваха многократно интереса ѝ към непознатото и тайнственото. Вероятно това бе и причината всяка група, която излизаше след нейна беседа, да я гледа с отворена уста. Даника бе голяма чаровница, със силно присъствие и обаяние... „чернооката русокоска на дяволската пещера“. Така я наричаше Слави- един от алпинистите. И частичка от всяка една от тези думи или в съчетание, останалите използваха като прякори към нея.
- Как е, Дани? Как си днес?- попита Андрей, като нея и той екскурзовод.
- Щом съм тук съм винаги добре!
- Брей, човек ще каже, че в пещерата си се родила!
- Не бих се обидила!- и го побутна по рамото.
- Днес май ще е пълно, а?
- Няма лошо.
- Ти ли хващаш първата?
- Да, взимам ги.
- Обачееее... Невена ми се обади, че е болна и може би ще се наложи да направиш един курс със Слави до Харамийската. Съгласна ли си?
- Добре, кога?
- Най-вероятно с последните влизащи- в шест.
- Щом се налага, а и нали можем да се заместваме?
- Честно ли?- в твоите истории никой не може да те замести. Просто нямаш равна.
- Може би ми харесва малко повече.
- Ти си си ти! Просто никой не е Даника!
- Сега вече прекаляваш!- засмя се тя, а той отиде при останалите.
Тя погледна нагоре към скалите- прави, гладки и отвесни триста метрови колоси- толкова близо един до друг, че почти събираха върховете си. Само слънцето ги цепеше в няколко часа от деня. Помириса въздуха, посбръчка носле на слънцето и се усмихна.
Андрей говореше с нея така от доста време. Ласкаеше я. И все пак тя не бе сигурна в това, което си мисли. По-големият провокатор, който наистина я предизвикваше емоционално, беше Слави. Неговата арогантност ѝ харесваше, но понякога и я разочароваше. И все пак... май повече я привличаше.
- Какво пък? Ако намеря нещо интересно довечера, било то и мъхче, ще го занеса на Радо. Ще се зарадва.
Той беше нейн приятел от университета. Не обичаше морето, въпреки, че беше от там. Но интересът му към природата, го доведе тук. Растителният свят, бе достатъчно богат, за да го възхити, а местата на които Дани стъпваше, му носеха чудати екземпляри от време на време. У дома си беше само за коледните празници.
- Дани? Групата е готова. Събраха се.
- Добре, идвам!- изтича напред и застана пред насъбралите се, видимо в очите на повечето, готови за приключения.
- Здравейте! Готови ли сте?
- Да!-отвърнаха в един глас.
- Аз съм Дани и ще бъда ваш водач и справочник в тази едночасова разходка, която се надявам да остане с приятен отпечатък в паметта ви.
- Дяволът вижда ли се?- провикна се един мъж.
- Когато излезем, ти сам ще ми отговориш на този въпрос. Така, вътре е хлъзгавичко, така че чехлите не са добра идея. Доста хладно е, тоест и късият ръкав е добре да се покрие. И ако сте готови и с това, ще отворя тази малка дървена врата, за да влезете в тази мистична пещера. По-плахите, нека са по-близо до мен. И така... нека нашето пътешествие да започне...
Глава II
Вратата се отвори. Светлината изчезна. Въздухът натежа. Замириса на вода. Хората в групата шушукаха по между си, но дори това непрестанно жужене не можеше да заглуши тишината на пещерата. Минаваха по двама- трима през тесния коридор, следвайки водача си.
- И така!- отекна гласът на Дани- Вече сме в голямата зала, в голямата галерия на пещерата. Нарича се „Бучащата зала“- дълга повече от стотина метра, широка около четирдесет, но по-интересното, че в най-високите си части достига трийсет и пет метра. Защо ще кажете високото да е най- интересно? Защото тук се намира най-високият подземен водопад на целия Балкански полуостров.
- Тука прилепи има ли?- провикна се едно момченце.
-Оглеждай се, ослушвай се и ако си внимателен, ще ги чуеш и с повече късмет ще ги видиш!- отвърна тя- Може да се приближите до мен, за да ме чувате по-добре. Обещавам, няма да хапя- хората се разсмяха- Е, поне не много. Какво ви доведе до тук? Вярвам има хора от различни краища на България, какво ви мотивира да изберете това място?... Някой???
- Амииии- осмели се една жена- страховитото име.
- Не се притеснявай да го кажеш. Осемдесет-деветдесет процента от туристите са привлечени от него, а и как иначе? А знаете ли защо се казва така?
- Заради образа на дявола!- отново се обади същият човек, който искаше да го види още на входа.
- А той къде е?
- Ами надявах се... така де- ти да кажеш.
- Ще го видите на излизане- някои от вас... може би. Друга идея?
- Ами нали е „гърло“? Всичко поглъща.
- Но не връща! Но за това, след малко. Истината е, че никой не е сигурен в произхода на името, но сте прави, че двете основни идеи са тези. Траките са населявали Родопите дълги години и са оставили голямо богатство и траен отпечатък по тези земи, че и тук... в пещерата. Според някои древни ръкописи и хорски предания именно сълзите на най-добрия певец в цяла Тракия, за който се е борила и Гърция, че и кой ли не още, са напълнили гърлото на дявола. Кой е той, знаете, нали?
- Орфей!- извика дружно тълпата.
- Точно така- Орфей и неговата безвъзвратно изгубена любов- Евридика... останала в тази пещера завинаги.
- Тука са се развели!- провикна се отново същият, което малко подразни останалите.
- Не много на място казано, но явно сте минали вече през Ягодинската пещера, нали? Там се женят, тука се развеждат. Повярвай, не искаш развод тук!
- Да, ходих и тя е по-хубава!
- Всеки е свободен в мнението си!
- Има от ония, висулките, дето са. Как им викахте?
- Сталактити, сталагмити и сталактони... Май така им викахме!- отвърна леко хладно Дани. И тук има, но за теб са явно твърде малки, за да ги видиш. И все пак това е млада пещера, но ако искаш да си уредим една среща след около... да кажем стотина милиона години и ще си говорим пак за „ония“... висулките!- останалите се разсмяха.
- И перли има!
- Има, да- но за теб, приятелю тук няма нищо. Една голяма дупка, побираща „Александър Невски“, че и отгоре, някакво си кладенче и малко кьорава пъстърва във водата.
- Прилеп, прилеп!!! Видях прилеп, мамо!- развика се момченцето, Дани му намигна.
- Явно все пак някой слуша и гледа. И така... трак или грък, човек или пък бог, Орфей и образът правят тази пещера известна по цял свят. Дори Хера и Зевс- великите древногръцки върховни богове, се смята, че са всъщност Родопа и Хемус- забранената любов между брат и сестра, от която може би се ражда и тази пещера. Но колкото и да се знае за нея, толкова повече тайни, скрити послания и необясними за науката... странности да ги наречем, крие тя... Нека продължим! Звукът на водата се усили. Хората малко по малко се поразпръснаха един от друг. Част от тях останаха с нея, други снимаха „тавана“, а трети се ориентираха по посока на буйното блъскане в скалите и засилващите се мокрещи пръски.
- Както казах и по-рано, тук до мен, зад тази лента във водата, може да видите риба. Това са пъстърви. Слепи са и са някаква предшестваща форма на сегашните си представители. Доста по-големи са от нормалните и даже има предположения за чудовищно гигантски екземпляри. Така че можем и да ги наречем „динозавърски пъстървички“- отново се пошегува тя- И без повече излишни приказки, който желае, може да се опита да ги види!- тя се отдръпна, те минаха напред.
- Извинявайте, уфф... може ли да те попитам нещо?- побутна я детенцето с прилепите.
- Естествено, че може, а и ми се струва, че на теб ти е най-интересно, а?
- Харесваш ми!- каза малкия и се озъби в усмивка.
- Лелеее, как да откажа на такъв младеж, който толкова ме ласкае. Давай, приятелю, слушам те!
- Ела с мен, да ти го покажа!- и я хвана за ръка- Виж!- и посочи едно изображение в скалата- Какво е това?
- На какво ти прилича?
- На локва, ама много дълбока, даже май не свършва и защо до нея има вилица?
- Наистина си моят герой! Как се казваш?
- Димитър!
- На колко си години?
- На девет!
-Е, Мите- смятаме, че това е издълбана рисунка в скалата, на хора, живели тук вътре, която изобразява бушуващата река, която минава под краката ни. Знаеш ли, не много отдавна тук е имало наводнение. Всичко в селото било отнесено- животни, дървени трупи, всичко. Някои са се скрили тук и някак си водата ги е пощадила. Тя е най-голямата гатанка. И знаеш ли защо?- момченцето поклати глава в отрицание- Знае се къде започва реката, но когато дойде до тук и се гмурне под земята, повече никой не може да я намери и да разбере на къде отива.
- Уоууу, много яко. Страшничко де, ама е яко!
- Ела, ще ти покажа още нещо яко! Застани тук, точно тук в средата и погледни нагоре. Какво виждаш, Мите?
- Очи, мале даже, сякаш гледат, дори когато се местиш. Има нещо като нос, ама е счупен, има и рог.
- Точно така, браво! Може да те взема за помощник! Това, приятелче, е всъщност входа на пещерата.
- А ние защо влязохме от там?
- Виждаш ли онези стълби?
- Дааа...
- С теб ще се качим последни и ще гледаме останалите как пъшкат и охкат, съгласен ли си?
- Да! Дани, ще ми дойдеш ли на гости?
- Къде, Мите?
- Във Варна- да далече е, ама...
- Там... там, може и да се видим! Хайде сега, да отидем при останалите- а те вече се бяха събрали около ямата, в която бушуваше водата.
- Макар и близо, но все тъй далеч, вие вече сте пред реката, чувате я постоянно, а сега вече я и виждате, може и да светите с фенерчетата, няма проблем. Името ѝ е Триградска река и е един от ръкавите- приток на Въча. Тук е една от най-големите мистерии. Къде отива тази вода? И до ден днешен остава вход, без изход. Когато излезем може да видите паметна плоча с две имена- на момче и момиче, които са се гмурнали тук- вътре, влезли, слезли, но никога излезли... живи. Изтеглени с почти скъсани въжета и без кислородни маски... Хвърляни са и дървени трупи, оцветявана е и водата- поради което между другото се предполага, че и тя се върти под земята повече от 25 километра- дълъг път блъскане в скалите, укритие на тайни места, неизвестни на нас и на света. И въпреки всички услия... нищо- някои от хората я гледаха със страхопочитание. Интонацията и начина, по който разказваше, ги караше да настръхнат, но и да искат и очакват още.
- Ей, ти, ела с мен!- извика Дани на нахалника, той се приближи- Ела, ела- тя вдигна ограничителната лента и те минаха зад нея и застанаха на ръба на скалата.
- Ама какво правиш?
-Спомняте ли си името на залата?- обърна се към групата- Нали искаше да видиш дявола?- прошепна с усмивка на нахалника, през това време другите отговориха- Погледни нагоре!- той се извърна и светлината го заслепи за момент и той залитна- Тук реката грохотно пропада в пещерата и изчезва!- Дани предвидливо бе сложила ръката и крака си пред него и го завърна.
- Ти луда ли си?
- Разводът, приятелю става тук! Искаш ли го- скачаш! Това е!- ядосан, но и засрамен, човекът се върна, мъмрейки „красиви“ думички под носа си- Май все пак видя твоя приятел, а?- отново последва смях.
- И сега, хора следва дългият път на завръщането. Виждате ли стъпалата. Тръгвате по тях и ще видите „главата“, ще излезете през входа на пещерата. Внимавайте, тесни и хлъзгави са, но за сметка на това са само триста и няколко. Мите- извика на момченцето- аз ще пазя групата, а ти ще пазиш мен, става ли?- майка му кимна.
- Лелее, супер си Дани!- извика той и тръгнаха.
- Как е, Мите? Хареса ли ти пещерата?
- Много.
- Ела да ти покажа още нещо, но то е само за теб и трябва да сме бързи, за да не ни усетят липсата- отидоха отново до оградата с водовъртежа- Застани пред мен и се дръж за парапета- Дани го обгърна с едната ръка, а с другата светна фенерчето и го насочи- Погледни там, виж светлината на фенерчето- на това място водата правеше първия рязък завой след който изчезваше, но върху ъгълчето, което обливаше имаше рисунка.
- Ама, Дани, това пак е вилица, нали?
- Знаех си! Наистина си моят човек. И какво означава според теб?
- Че там има път?
-Точно така... и това е посоката- право надолу в тъмното, студено, непрогледно и дълбоко неизвестно пространство- тайната на скрития път.
- И какво има там?
-Еееех- въздъхна тя- знаеш ли колко много искам да разбера...Мечтая, смея и да се надявам, че може и да видя нещо там...някой ден, Мите... малко ме е страх, но желанието да вляза там е по-силно и от страха ми- очите ѝ грееха- Ох, пак попрекалих! Хайде сега с другите нагоре, че се отплеснахме- малкият я целуна по бузата и избяга напред. Продължиха.
Светлината се усили постепенно. По възгласите на тълпата, явно някои бяха видели своите образи. Различното въображение ги представяше по различен начин в главите им, но видно на всички разходката се бе харесала. Събраха се отпред, Дани излезе зад тях.
- Хареса ли ви?
- Дааа!
- Ще дойдете ли пак?
- Дааа!- тук възгласите бяха по-малко.
- Тук не сте много убедителни, но моят съвет е следният- върнете се пак, просто за да видите и останалите чудеса, които крие планината. Ако пък ви хареса пещерата, можем да се видим отново. Ценете красотата на природата, която имаме- всичките ни планини- не само тази, морето- от севера до юга, всички чудеса, които са подарени и посадени на тази земя, което ми напомня... Обърнете се с лице към входа пак. Разпознавате ли цветето в скалите?
- Не е ли Силивряк?- обади се майката на Димитър.
- Точно така, браво! Нарича се Родопски силивряк или Haberlea rhodopensis на латински и е най-видният представител на едноименното семейство. А знаете ли как още се нарича?
- Орфеевото цвете!- отвърна отново тя. Дани отиде до нея и я прегърна.
- Искаш ли да разкажеш вместо мен? Явно ти е интересно?
- Не, не, моля те- притеснявам се... Тук така пред всички, ммм не, по-скоро не.
- Добре, но ще помагаш, ако се наложи, нали?- тя кимна- Нарича се така, защото той излекувал смъртоносните си рани с него, а кръвта му обагрила цветчетата и те сменили цвета си в такъв какъвто го виждаме днес- митове и легенди, кое лъжа, кое истина, но ето нещо което е факт- доказателство на което се възхищават всички биолози. Цветето има много имена, но за мен заслужава напълно едно от тях и то е „Безсмъртниче“. Знаете ли защо?
- Що, щото явно не мре!- обади се „любимецът“ на Дани.
- Така е и ако още веднъж посегнеш да скъсаш, аз лично ще ти подпечатам фиша с глобата.
- И колко може да е тя... за една... китка?
- Пет... хиляди!- другите се изумиха- От тук започва! И моля те, чувствай се свободен от беседата. Тя вече не е за теб!
- Ще се оплача от тебе, да знаеш!
- Довиждане!- помаха му тя, той избесня още повече и тръгна.
- Извинявайте... И така. Това, което каза е вярно. Изложено на суша и напълно неблагоприятни условия, то изпада в състояние на мнима смърт- според науката- анабиоза. Но дори след повече от трийсет месеца, ако се полее с вода, то оживява отново. „Възкръсващото цвете“- това е друго от имената му. И от тук моята компания, приятна надявам се, завършва. За търсачите на адреналин предлагам тази пътечка- на десет-петнайсет минути през боровата гора ще стигнете до Харамийската пещера. Внимавайте, стръмничко е. А по стълбичките обратно надолу, може да видите паметната плоча, за която ви споменах! Довиждане на всички и до нови срещи- може би случайни и със сигурност не толкова зловещи!- засмяха се всички с глас, а тя отиде при Митко и майка му.
- Беше ми наистина много приятно. И мисля, че дължа на младежа една целувка- той се скри зад майка си.
- Хайде, Мите!- побутна го тя- Май смелостта ти се изпари, а?- той изпуфтя, но отиде при Дани.
- Дани?- направи ѝ знак да се наведе и прошушна- Кога ще те видя пак? Изобщо ще те видя ли пак?
- Защо не, Мите? Аз обичам водата и на мен морето ми харесва.
- А как ще ме намериш?
- Майка ти ще ми помогне- намигна ѝ, но жената наистина подаде листче с телефон- Виждаш ли, щом пристигна, ще дойда първо при теб! Имаме ли сделка?- той я прегърна и сложи нещо в джоба на елечето ѝ, тя не усети. Целуна го и си помахаха. Съпроводи ги с поглед до паркинга, че и докато колата се скрие зад завоя. Тя разгърна листчето и се усмихна:
Асиана /телефонен номер/
Благодаря!...
Дани слезе по стълбите надолу и отиде при останалите...
12.01.2019г.
© Каролина Колева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Дано интригата да те държи до край RosilinaHesapchieva (Росилина Хесапчиева)
Благодаря! -
Интересно! Заинтригувана съм и от пещерата и от историята!
-
Много истински си го описала, ходила съм там по различни поводи и то много пъти,разказваш достоверно ,което страшно ми хареса! Адмирации!
-
Ходила съм там три пъти и пак бих! Радвам се, че съм успяла да предизвикам интерес. Надявам се той да се задържи и усили със следващите части. Благодаря brinne (Мариана Бусарова)!
-
Благодаря Plevel (Силвия Илиева). Надявам се по-нататък да го усетиш- в следващите глави. А и не ми се щеше акцентът да звучи съвсем екскурзоводски като за начало. Иначе- разбира се, мястото е величествено и магично.
-
Като цяло ми хареса. Аз обичам това място. Величествено е. Липсваха ми гайдата на входа пред пещерата, акустиката, ледения въздух, острите стълби. Въведението в природната среда, описанията като че ли са изместени от пряка реч. Иначе върви гладко и е с оригинални идеи, но според мен трябва да се предаде духа на планината. Иначе е интересно.
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
