* * *
Дъждът спря изведнъж и аз, кълна се, почти чух как градът отдъхва. Излязох на терасата, мъгла попиваше мокрите улици и натежаваше със солени капки, готова да експлодира от тъга по мъглявата си меланхолична съдба. Първите звукове след бурята - едно кап, кап, кап недалеч от мен, грациозните стъпки на съседската котка, които май си внушавах, че мога да чуя и собственото жужене в главата ми. Едни делфини се къпеха в небето, слънцето полека се показа, за да им се радва, докато накрая с усмивка разнесе нежността си навред. Светът като цяло бе утихнал като църква, вдишвах тишина, в мен тя се преплиташе с бръмчащите ми мисли и те надделяваха, за да излезе от мен един топъл жаден дъх, парещ от незададени въпроси. В такива красиви дни, в такива благословени моменти, когато ти се струва, че си единственият човек на света, почти вярваш, че имаш право на една молитва и че тя ще бъде чута. Ще се закачи за някой облак като мъхче за дрехата и ще се озове точно където трябва. Така покълват надеждите, след обилен дъжд и засмяно слънце. И с поне зрънце вяра.
© Таня Атанасова All rights reserved.
