Имало едно време едно малко момченце. Това момченце си имало всичко. Това момченце обикаляло улиците само, качвало се на високо и по цял ден бягало от всички, но всъщност бягало от себе си. То се страхувало, страхувало се да бъде обградено от хора, защото хората не го разбирали. Те не разбирали неговите страсти, намирали ги за странни. То се чувствало подтиснато, много подтиснато, защото му липсвало нещо, но не разбирало какво. Смятало, че постигането на високите му цели ще му донесе радост и удовлетворение. Да, но не би. С всеки изминал ден, малкото момченце ставало все по-самотно, все по-угрижено. То не играело с другите деца, отбягвало ги, защото те не го разбирали. Нямало си приятели, за него думата приятелство имала много различно значение, за него приятел бил вятърът, книгите и... хълмът. Хълмът, където малкото момченце обичало да прекарва деня си. Не ходело и на училище, защото там не можели да го научат на това, от което има нужда. А малкото момченце имало нужда да бъде научено да обича. Но, все още не осъзнавало това. То бягало от всичко и от всички.

                Един ден малкото момченце се качило отново на хълма и се загледало напред, в нищото. И тогава видяло себе си, видяло как животът си тече, а то не прави нищо, освен да чете и да отбягва всички, които се опитват да се сближат с него. Малкото момченце си казало, че това не го интересува, че иска само да чете и нищо повече. Книгите били рай за него, кътче от света, което никой не можел да му отнеме. Всичко, от което имало нужда било да бъде само и да има книга. Нищо друго нямало значение. Така дните минавали, малкото момченце не търсело компания, вятърът бил негов достоен спътник. За своя замък не казвало на никого. Понякога, когато не можело да чете на хълма, се скривало някъде другаде. И там изграждало своята крепост. Никога не се чувствало самотно, до деня, когато почувствало, че вече не е малко момченце. Тогава си казало, че е време да слезе долу, където го очаквали не толкова красиви моменти, както наредените из страниците.
                Малкото момченце растяло, а с него растяла и нуждата от обич, която то дори не подозирало, че може да почувства. А когато то се влюбило за пръв път, се чувствало по-щастливо от всякога. Принцесата на неговото сърце била по-прекрасна и от описаните в книгите самодиви. Тя била по-нежна от сутрешна роса. Той я обичал, а тя го боготворяла.

                Дните течали, принцесата и малкото момченце растяли заедно, изпитвали ударите на съдбата заедно, живели под дъгата, слушали ехото на вятъра, заедно, там горе, на хълма. Всичко било прекрасно, ако момченцето не било така прилежно в любопитството си, че да пожелае да изпита търпението на принцесата.

                Както във всяка приказка, и тук има неочакван край. Един ден малкото момченце срещнало друга принцеса. И се влюбило, влюбило се, защото тя била негово копие. А кой не би почувствал така близо някого, както себе си? А принцесата не го обвинявала. Тя само чакала, защото искала малкото момченце, което вече било минало двадесет години да бъде щастливо, както е било някога, когато са растяли заедно на хълма. Тя плакала горчиво за малкото момченце, но стискала зъби, защото имала голямо сърце, сърце, което не можело да позволи малкото момченце да не бъде щастливо.
                А малкото момченце не осъзнавало, че сърцата на хората не са игра, че то вече не е малко момченце, че е пораснало, че не може да използва хората като кукли. То оставило принцесата сама, там, на техния хълм, а другата принцеса се чувствала по-щастлива дори от малкото момченце. Но, всъщност тя страдала най-много от всички, защото знаела, че това щастие е само илюзорно. Просто не искала да възприеме действителността, не искала да приеме факта, че малкото момченце още обича своята нежна принцеса, която го чакала дълго.

                Малкото момченце си играело, то доказало, че не е мъж, а е все още малко момченце, което не познава същността на истинската обич. То не правело признания, то само бягало, с оправданието, че другите не го разбирали.

А двете принцеси били толкова еднакви. Те не могли дори да се намразят, защото душите им били чисти. Чисти, като росата, по която стъпвали сутрин.

Дните минавали, двете  принцеси усещали, че нещо не е наред. Тогава малкото момченце забило нож в сърцата на двете принцеси. Тогава то се подиграло жестоко и с двете нежни души.
Какво става днес? Днес малкото момченце загуби и двете принцеси, защото не осъзна, че  понякога е нужно да пораснеш, поне за малко, и че да си мъж не е нужна само възраст. Да си мъж е необходимо да имаш смелост да говориш и да не си играеш със сърцата на хората, особено на принцесите. А защо малкото момченце изгуби и двете принцеси?

Отговорът навярно вече е ясен на всички.. защото, за да притежаваш сърцето на една принцеса е необходимо да си принц!