Когато веднъж ме попитаха какъв човек искам до себе си, в съзнанието ми веднага изплуваха думи като мил, нежен, добър, честен, с чувство за хумор, грижовен и много други подобни прекрасни определения. Но после се замислих, за един свой малко дълъг, но все пак любим цитат, който гласеше:

„Съществува легенда, според която огледалата отразяват душата на човека, който се взира в тях. По тази причина примитивните хора се плашат от огледалата; боят се, че душите им ще бъдат уловени и откраднати. След това, той бавно се пресегна към огледалото и го нагласи така, че тя да може да надникне в него. В посребеното стъкло тя видя очите му, мрачни и безкрайно тъжни.

Не й оставаше нищо друго, освен да го прегърне и тя го стори. Прошепна му, че го обича, защото това беше единствената утеха, която можеше да му дари.

Той я прегърна и зарови лице в косите й.

- Ти си моето огледало – прошепна й .

- Аз съм твоето огледало? – попита го тя, загледана в него.

- Защото ти открадна душата ми – обясни й той.

Мисля, че тогава осъзнах какъв човек искам до себе си. Не искам съвършената форма на „перфекния”, сътворена от съзнанието ми. Искам онзи, който ще бъде моето огледало ...