* * *
...
Да, тя може би е момиче като всички останали.
Е, вярно, малко по-умна от повечето хора на нейната възраст.
И малко повече изстрадала.
И малко по-невярваща във философията за предначертаната съдба.
И малко повече разбрала за приятелството.
И малко повече загубила надеждите и амбициите си.
И малко...
... и малко неуверена в пътя, по който е тръгнала.
... и малко повече усещаща.
Усещаща самотата и предателството. Усещаща нуждите на хората отвън, но непоказваща своите. Неискаща да покаже своите...
Не от този Свят.
Не от тази Вселена.
Не от Тук.
Не тук. И може би не сега.
Някога, някой път, когато всички спят и само тишината присъства. Тогава се срещам с нея...
Много научих и много разбрах. Разбрах, че имам още да уча, още много по толкова.
Обича да разказва, но не използва думи, някак влиза направо в съзнанието ми. Изпразва главата ми от ежедневните глупости и налива там невероятни неща, но истински. Истини, които много често ме разкъсват на парчета.
И точно когато започна да разбирам, започна да чувствам заедно с нея, да усещам как се сливаме в едно и се превръщаме в едно същество...
... точно тогава тя си заминава.
Отива си, отива там, откъдето е дошла...
Каквото и да направя, не мога да я намеря. Изчезва с вечерната тишина.
Веднъж помислих, че живее в мен някъде. Търсех дълго, но не я намерих.
После се примирих. Има неща, които не трябва да се разбират. Те са вълшебни и именно в това се крие красотата им.
Аз още чакам. Не е идвала от месеци...
Притеснявам се.
Да не би някоя жестока реалност да е погубила нежната и душа.
Да не би да е решила, че повече нямам нужда от нея...
Дали е там някъде?
Ще я видя ли поне още веднъж?
Моля те, ако си я срещал скоро, кажи ми че е добре...
Полудявам от липсата и.
Превръщам се в себе си...
