Беше началото на лятото... липите цъфтяха и Деница нетърпеливо чакаше едно момче на име Деан. Беше много топло и аромата, който се разнасяше от дърветата, беше много силен и опияняващ... тя никога нямаше да забрави този ден. Беше си харесала това момче от много време и сърцето и се изпълни със щастие, когато той се съгласи да излязат заедно някоя вечер... "В морската, там, където са липите..."
това и каза той. От неговата уста тези думи излязоха с такова безразличие, но за Деница това бяха думите, които беше чакала от повече от година... беше го видяла в началото на миналата година, но той тогава си имаше приятелка, която очевидно обичаше и нея я беше срам да му го признае, а и знаеше, че няма смисъл... затова преди 2 седмици, когато разбра, че той се е разделил с нея, сърцето и щеше да изхвръкне от щастие.
Сега търпеливо седеше и чакаше Деан. Той вече закъсняваше с 10 минути, но тя се бе решила да го чака, докато той дойде... и наистина след още 10 минути
тя го видя да се задава по алеята... толкова беше красив... някак си небрежно облечен, но тези дрехи така му ходеха, имаше онзи вид на момче, на което за нищо
не му пука, но в очите му се четеше една особено зрялост и интелигентност... необичайни за едно 16 годишно момче.
И ето, той дойде при нея, усмихна и се, поздрави я и я хвана за ръка... този жест тя не беше очаквала от него... затова още повече се изненада, когато в ръката и останаха 2 прекрасни рози... едната червена а другата бяла.
"Тези 2 цветя по принцип символизират любовта" - каза и той - "Затова искам да ги вземеш... от доста време изпитвах нещо повече от симпатии към едно момиче и това беше и причината да се разделя с приятелката си... това момиче си ти... забелязах те още преди много време и ми направи впечатление... вече съм решил, че искам да бъдем заедно като нещо повече от приятели... аз те обичам... искам да бъда с теб, мила..."
Той я погледна и тя видя, че в края на едното му око проблясваше сълза... това бяха най-красивите думи, които беше чувала през живота си... тя стоеше като зашеметена и не знаеше какво да му отвърне, вътре в нея бушуваше огромно щастие и тя нямаше сили да говори... толкова го обичаше и тя...
"ДА!"... - само това успя да промълви... след това Деан я целуна... първата им целувка... там, под липите...
Времето си минаваше, а те 2-мата бяха неразделни. Нямаше миг, в който да не мислят един за друг и да не копнеят да се съберат. Всеки път, когато
се прегръщаха, всичко беше някак си вълшебно... любовта им нямаше граници...
Един ден Деян се обади леко притеснен и каза, че иска да се видят... След по-малко от 15 минути и 2-мата бяха заедно и Деница с мъка попиваше всяка една дума...
"... Заминавам за около месец... няма дори да бъда в България и ме съмнява, че ще можем да се чуем... много съжалявам, ако можеш щях да остана, но... съжалявам..."
"Не се тревожи" - каза му тя и го погледна с усмихнати очички... "Когато се върнеш, единствено любовта ми към теб ще е нараснала още повече" - след това го прегърна и се сбогуваха...
Минаха 2 седмици и на Деница и беше много трудно без любимия си... не и се ядеше, не и се излизаше... единствено гледаше снимките му и от време на време
бършеше сълзичките си, потелки от тъга...
"Той ще се върне при мен и ще бъдем отново заедно" - мислеше си тя и при тази мисъл сърцето и потрепваше... Един ден тя беше поканена на рожден ден...
отначало не искаше да ходи, но тъй като не беше излизала отдавна и реши, че ще бъде по-добре да отиде и да се види с приятелите си... Уговорената вечер тя
беше при рожденика заедно с още 10-15 човека и заедно празнуваха... вече минаваше 11 и доста бяха леко подпийнали... включително и Деница... само че тя беше единствената, която плачеше... колко много копнееше за миличкото си, толкова го обичаше... изведнъж усети нечии устни по врата си и се обърна
изненадана... беше едно от момчетата, очевидно пиян, но... той я целуна отново... тя потрепери... желаеше го, но... желаеше Деан, не него и въпреки това, когато момчето стигна до устните им, тя го целуна... няколко пъти... и с ужас установи, че го прави с желание... от колко време не се беше целувала... изведнъж се усети и спря... излезе навън и се прибра бързо вкъщи разтреперана... не може да е истина... не...
Следващите 2 седмици тя не излезе от тях и въпреки че беше ваканция, седеше по цял ден затворена и не можеше да си намери място...
"Онази целувка..." - мислеше си тя... "Не мога да я скрия от него, но толкова ще го заболи... "Тя не искаше да го лъже, обичаше го прекалено много...
След няколко дни Деан и се обади и и каза, че след няколко часа се връща и би желал тя да го посрещне на летището. Тя му каза "да" и затвори телефона... същата вечер взе решение, което я накара да плаче от болка... Тя не го посрещна... обади му се и само му каза, че иска да се видят колкото може по-скоро...
"Обичам те..." - каза и той, но на нея и се прирева отново и само му затвори... обичаше го и тя... но не можеше, просто не можеше... видяха се и Деница се държеше много странно... Сякаш беше изгубила нещо много ценно... Деан беше загрижен за нея и я попита как е... случило ли се е нещо...
Тя го погледна с прекрасните си кафяви очи и му каза, че иска да скъсат... той не можеше да повярва... "ЗАЩО?!" - това беше първата му реакция... как да му каже защо... как да разбие сърцето, което толкова много я обича...
Деница не можеше да каже нищо... само успя да му каже няколко думи, за които после много дълго съжаляваше...
"Намери си друга... не мога да ти обясня защо, но повярвай ми, за твое добро е... обичам те... но не достатачно... заслужаваш повече... сбогом..."
"НЕ"- Деан не можеше да си намери място, сърцето му беше изпълнено с дива мъка и в момента той имаше чуството, че се задушава и сякаш всички сили го напускаха...
"Не го прави, моля те... обичам те, не мога да живея без теб..." думите му излизаха с мъка... гърлото му беше свито и сълзи го задавяха..." Няма да живея без теб..."
при последните думи очите на Деница се разшириха и тя внезапно го погледна, изпълнена с ужас... "не, моля те, искам да си намериш друга, МОЛЯ ТЕ!"
"не съм за теб, повярвай ми... един ден ще намериш някоя, която да те обича повече, знам го... сега сбогом... винаги ще бъдеш в сърцето ми... сбогом"
Тя шептеше думите, но отвътре крещеше от болка и мъка... тя не можеше да живее без този човек... но не можеше и да понесе мисълта, че му е изневерила...
"аз... не... не мога без теб... или остани с мен... или не ме питай какво ще сторя..."
Деница го гледаше с очи, пълни със сълзи и му шепнеше "миличко, сега говориш така, но след време ще намериш друга... повярвай ми... а сега сбогом... и късмет в живота..."
Тя се отдалечи и тогава го видя за последен път... на същото това място... под липите... където той и беше подарил 2-те рози... ах, колко щастлива беше
тогава...




Годините си минаваха и сърцето на Деница заздравяваше... тя си намираше нови приятели, с които да запълни тази дупка, която беше оставил Деан... никой
не можеше да го направи това... докато не срещна друг мъж, който страшно и напомняше за него... същия небрежен вид, същата страст... а по-късно... същата любов.
Ходиха около 2 години, след което се ожениха и не след дълго Деница забременя... работата на мъжа и му налагаше да пътува често и затова, когато Деница разбра за детето си, него го нямаше... нямаше да го има още една седмица и тя реши да не му казва, за да може да му каже прекрасната новина, когато се върне... тя толкова бе мечтала за това... нейното детенце... Една вечер телефонът и иззвъня и тя чу гласа на мъжа си... беше някак тъжен и... в сърцето и се появи тревога, каквато не бе изпитвала... "Не" - каза си тя "Не трябва да се притеснявам, опасно е за детенцето ми..." тя толкова го искаше, но... не знаеше какво и предстоеше да научи...
След ден съпругът и се върна и поиска да говорят. Те 2-мата седнаха един срещу друг... Деница не се беше чувствала така... всъщност... може би веднъж... когато
бе малка, но... споменът беше смътен и тя го пропъди от съзнанието си и слушаше внимателно.
"Виж... знаеш, че се обичаме... но... не знам как да ти го кажа... Мисля, че трябва да се разделим... просто не изпитвам същата тръпка... Съжалявам, но не мога да съм с теб..." Деница слушаше и бавно гаснеше... та те щяха да имат дете...
"Аз съм бременна" - каза му тя. Той бавно повдигна глава и и каза нещо, което разби нейното сърце...
"Съжалявам, но не мога да го приема... Не те обичам, не може да имаме дете... мисля, че знаеш какво искам да ти кажа... не може да оставим детето..."
Тогава от нейното око потече една сълза... тя бавно се спусна по бузата и изведнъж избухна в неудържим плач. "НЕ МОЖЕ ДА ГО ЗАДЪРЖИМ?!?!" мислеше си тя.
"Та аз те обичам, обичам и него, то е ЧАСТ ОТ МЕН!!! Не... Не искам да си тръгваш, но дори и да го направиш, детето ще се роди... аз го обичам... аз съм му майка!"
Тогава той стана бавно и започна да се облича... Деница ревеше и го молеше да остане при нея... при тях... Но ушите му бяха глухи за нейните молби... тя остана
сама...



Дълго лежа сама на пода... не можеше да спре да плаче, но не можеше и да продължи... тя беше толкова изтощена, и психически, и физически... Душата и я нямаше... тя постепенно заспа... дълбоко... нуждаеше се от почивка... нуждаеше се да избяга от реалността... искаше и се просто да се събуди и отново да види съпруга си до нея... Но не можеше... тя спа много дълго и след като се събуди, усети нещо нередно... усещаше някаква странна миризма... и беше толкова замаяна... какво и ставаше... тя веднага се уплаши да не стане нещо с детето и и реши, че трябва да хапне нещо, въпреки усилията, които това щеше да и коства... тя бавно стана и очите и се разшириха от неописуем ужас... всичко... всичко беше в кръв... тя се погледна и видя, че кръвта беше нейна... не беше ранена, а беше...
тя... беше направила аборт... притеснението и ужасът, които изживя, не и бяха понесли и беше направила аборт... Тя изпадна в истерия... удряше всичко, което
попаднеше пред очите и... ръцете и се покриха с кръв и рани, очите и изгаряха от дългия плач, а гърлото и прегракна от викове... тя припадна... беше изгубила
много кръв и не можеше да стои на краката си... последното нещо, което видя, беше как някой разбива вратата и... съседите бяха чули виковете и и идваха да видят дали е добре...
"Не... Оставете ме да умра... моля ви..." това бяха последните и мисли, преди да изпадне в безсъзнание...


Деница се събуди в болницата... отпаднала... сърцето и бе сломено и тя не искаше да се събужда... искаше просто да заспи... детето и го нямаше... най-миличкото и скъпоценно същество за нея си беше отишло, преди дори да има шанса да си отвори очичките... тя искаше да умре... твърде много мъка се бе насъбрала в живота и за един ден и не и се живееше повече... минаха дни... тялото и се възстанови, но психически тя вече беше мъртва... не мислеше за нищо... живееше ден за ден... един живот без смисъл не е живот... един ден нещо обаче привлече вниманието и. Денят беше много топъл и една от сестрите беше отворила прозореца, за да влезе малко чист въздух... Беше лято и липите цъфтяха... беше
много горещо и мирисът на липа се разнасяше из въздуха... беше опияняващо... Изведнъж Деница усети нещо... не по тялото си... някакво чувство, отдавна заровено изведнъж се пробуди някъде из нейното съзнание... скоро го беше изпитала пак... да, когато тя беше абортирала... при спомена за това очите и отново се напълниха със сълзи по изгубеното отроче, но усети чувството още по-ясно... лято... липи... не можеше да се сети, а това беше нещо, което за нея беше толкова важно, тя бе сигурна... изведнъж в съзнанието и изникна една картина... лятна алея... падащи липови цветове... и едно момче... ДЕАН!!! Името му изникна в съзнанието и така внезапно, че тя го извика... ДЕАН, да, той беше... нейният Деан...
от колко време не беше произнасяла името му... от колко време не го бе виждала... така го обичаше... тя реши, че трябва да го потърси... сега той беше единственият човек останал, който някога я беше обичал и наистина зачитал... тя реши, че трябва да го потърси... за какво иначе да живее?
С мъка се пресегна към телефона и се усети, че не може да си спомни някогашния му номер... "едва ли е същият..." помисли си тя. Извади от чантата си малко розово тефтерче, което пазеше от малка... на задната корица видя нещо, което привлече вниманието и... "D&D" това пишеше "Деница и Деан" толкова го обичаше... започна да звъни на стари познати и да търси своята стара любов... звънеше наред на всички, но не намираше следа, която да и подскаже къде беше нейната изгора... тя звънна на стара приятелка, която беше много добра позната и на Деан, и може би... надяваше се още да поддържа връзка с него... След като затвори телефона, сърцето и отново биеше, изпълнено с капчица радост... беше намерила неговите следи... момичето, с което говори, и каза, че ще намери Деан на един адрес, който и бяха дали отдавна, но не бе сигурна какво е... място, където работи... жилище, може би...? Но тя с това разполагаше и започна да храни надежда, че ще го намери. Ядеше с желание, стараеше се да укрепне, за да може да напусне това място и да потърси любимия си. 2 седмици след като беше постъпила в болницата, тя излезе
изписана през вратата, в тънка лятна рокля... беше толкова отслабнала, но с тази надежда, която имаше, тя се чустваше толкова жизнена. Влезе в колата си и не се прибра, а направо тръгна към адреса, който и бяха дали... беше толкова щастлива... По пътя се носеше тежкият аромат на липов цвят, който изпълваше дробовете и с някакво сладостно усещане... видя на едно място рози... толкова много рози... и всичките червени... имаше само едничка бяла роза, която тя откъсна и грижливо я прибра... "За моето миличко" - каза си тя, тъй като си спомни какво и беше казал той. "Розите са цветята на любовта, мила моя... обичам те и искам да запазиш това цвете..." и затова сега тя я беше откъснала... за него... в знак на любов...

... тя продължи по пътя си, изпълнена с щастие... надежда... откога не се бе чуствала така... откога не бе копняла така за някой... тя пътуваше дълго, но не се чустваше уморена... когато стигна на мястото, тя излезе от колата си с широка усмивка, която в следващия миг се превърна в неописуем ужас... адресът, който и бяха дали... там бяха гробищата... Деница не можеше да повярва... "НЕ... НЕ... НЕ отново... НЕ МОЖЕ ДА Е ИСТИНА... НЕ МОГА ДА ТЕ ЗАГУБЯ ОТНОВО, НЕ!!!" нямаше сили да вика, гърлото и бе свито и тя шепнеше с треперещ глас... с бавни стъпки тя пристъпи към старата дървена врата. Отвори я и бавно пристъпи... цветя... дървета... птички чуруликаха безгрижно... но имаше толкова много гробове... тя не можеше да повярва, че това е истина... едно по едно нещата, на които тя държеше, и биваха отнети... отказваше да повярва... тя пристъпи бавно и отново усети опияняващия мирис на липите... едновременно в съзнанието и нахлуха спомени на удоволствие и ужасът за малко се разсея... тя ходеше ужасена между стотиците гробове и се молеше на Бога това да не е истина... вървеше и плачеше... четеше едно след друго имената на белите мраморни плочи и тревогата в сърцето и нарастваше... изведнъж тя видя познато лице... тя видя Деан... Изведнъж сърцето и се разтуптя... беше минало толкова много време, но тя го позна... ето го... стоеше прав над един от гробовете и по лицето му се четеше умора... от живота... Деница се затича и спря на 1-2 крачки от него... "Мило"... прошепна му тя... той се обърна и изгуби ума и дума... и 2-мата бяха съзряли... и 2-мата бяха толкова красиви... възможно ли беше те още да се обичат...
едновременно и 2-мата се затичаха един към друг и устните им се впиха едни в други... без думи... без поздрави... те бяха копняли за това... Телата им се впиха едно в друго и 2-мата изпитаха любовта, която ги свързваше така силно навремето... целувката им сякаш продължи векове... Накрая, когато
устните им се отдалечиха и страстта у тях поне малко спадна, Деница бръкна в джоба на лятната си рокля и извади една хартийка... разви я и от нея извади
2 рози... една червена и една бяла... "Заповядай" - каза му тя... "Съжалявам за това, което направих... ОБИЧАМ ТЕ! Искам да бъда с теб завинаги... и все пак ще те разбера, ако ми кажеш, че не ме искаш повече..." последните думи тя изрече със свито гърло... сега се досети, че Деан си бе живял живота и без нея и може би беше намерил любовта другаде...
"Миличка, и аз те обичам... от онзи ден, когато си тръгнах от теб, не съм спрял да мисля за теб... да копнея за устните ти... събуждам се с мисълта за теб и заспивам с твоето име на уста... обичам те... всяка вечер гледах звездите и във всяка една виждах частица от твоите прекрасни очи... от твоята любов... Обичам те и винаги ще те обичам, казах ти го, заклех ти се и любовта ми никога няма да угасне... обичам те..."
Деница слушаше и не можеше да повярва колко глупава е била... "Това ли момче зарязах... заради една хлапашка целувка, заради една глупава причина... ако го бях питала, той можеше да ми прости... но и сега съм негова... стига ми... обичам го..."
"Обичам те, мило мое, и винаги ще бъда твоя... прегърни ме..."



Двамата се прегърнаха и тяхната прегръдка траеше векове... хилядолетия... а може би само миг... толкова чувства, такъв копнеж преминаваха през
техните тела за толкова малко време, а изживяното сякаш траеше вечност... липите капеха... беше горещо... разнасяше се мирисът на липов цвят из
лекия ветрец... този ветрец, който полюшваше леко стотици рози... всичките бели и червени... цветята на вечната любов... цветята на Деница И Деан... най-накрая бяха заедно... завинаги...