(по Б. Виан)

     Медиите се погрижиха новината да стигне до всяко място на земята, а добрите стари клюкарки им помагаха с усърдието на нов член на благотворителна организация. Колкото по-напред отиваше новината, толкова по-обемиста ставаше тя, докато накрая от „Озоновият слой изтънява и излагането на слънце е опасно”, се превърна ето в това:

     „Слънцето почерня. Самоизгори се. Не му се доверявайте и не излизайте навън, без да покриете нито една част от тялото си със защитни материи. В противен случай, може да получите:

-         лунички и брадавици;

-         старчески петна;

-         рак на кожата;

-         всякакъв рак;

-         СПИН.

Най-добре е да стоите в красивите си или не до там красиви домове и да не излизате навън.”

     Настана ужасна паника и скоро улиците останаха празни. Слънцето клонеше към пладне и нямаше какво друго да огрява, освен пустите асфалтови улици и случайно оцелели сред безумните строежи дървета или цветя. То нехаеше за това какво се говори за него, защото беше светло и високо.

     Хората надничаха през прозорците и много им се искаше да сгреят телата си навън, но новината беше факт, а телевизорите и радиоприемниците – единственото им останало забавление – не спираха да я повтарят. Тогава една госпожа видя, че някакво малко дете беше излязло на улицата – голичко и с боси крачета. То танцуваше под слънцето и от време на време нагазваше в градския фонтан. Смееше се искрено и протягаше ръчички към самоизгорилото се слънце.

     Госпожата веднага хвана телефона и се обади на Първата си Най-Добра Приятелка, казвайки, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под самоизгорилото се слънце. Тя пък се обади на Втората си Най-Добра Приятелка и ù каза, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под самоизгорилото се слънце и в момента кожата му е започнала да пада. Втората се обади на Любимата си Племенница и ù каза, че едно дете е захвърлено от родителите си да умре под самоизгорилото се слънце и в момента кожата му е започнала да пада, а също така огромни мехури се пукат по лицето му. Четирите си направиха конферентна връзка и понеже не можеха да излязат навън, организираха бдение в памет на захвърленото дете. Вече повече от час обсъждаха мерките, които трябва да вземат, за да попречат на родителите да зачеват деца, които не искат.

     Детето се умори от играта и се прибра у дома. Тъкмо навреме, за да види, че майка му, която цяла нощ беше шила чужди дрехи на шевната машина, привършваше готвенето. Те се прегърнаха, майката изми детето си и седнаха да обядват.

...

     (по Ницше)

-         Какъв е произходът ти, моя малка госпожице?

-         Прощавайте, но не Ви разбирам.

-         Какви са корените ти, момиче?

-         Как корени, господине? Аз да не съм дърво?

-         О-о, каква свещена семплост! Питам те откъде произлизаш.

-         Ми оттам, откъдето и Вие. Всички все оттам идваме.

-         Как? Нима и вие сте от околията Х?

-         Не, не. Казвам, че всички излизаме от едно и също място.

-         Имаш предвид място, което аз сега ще ъ-ъ посетя?

-         Но, господине! Ах... аз съм почтено мо-о... жена-а-а!

…

     (по Фройд)

     Плувам в свои води. Набъбвам, разширявам се. Колко съм хубава! Вижте всички тези червеи около мен. Жалки са – пълзят, а въртят опашки. Аз съм оформена, завършена. Не, не! Махай се, гаден червей! Как смееш да ме докосваш? О-ох, не, не ме пробивай!

     (тишина)

     Какво направи с мен? Деля се, ето – две, четири... Разпадам се. Прощавай, блестяща красота, единствена по рода си! Този влажен канал ще си остане тъмен и пуст и някакви жалки червеи ще бъдат единствените му обитатели.

                                               (пет седмици по-късно)

     (туп-туп, туп-туп)

     Събрахме се. Чуваш ли ритъма, в който израстваме? Тук е по-просторно, отколкото в канала. Ние сме едно.