Mar 19, 2010, 2:52 PM

Адам и Ева 

  Prose » Narratives
1306 0 1
7 мин reading

АДАМ И ЕВА

 

       Пееха сладкогласи славеи, гората ехтеше омаяна от дивните им песни и привечерната прохлада лягаше заслушана върху тревата. Цялата природа сякаш беше потопена в музика. Приглася­ше ù ромонът на малката рекичка в ниското.

    Само лесничеят оставаше извън вълшебството на лятната вечер. Приседнал върху зеления дебел килим на мъха, гледаше съсредоточено през листака на храстите към речния вир.

     "Дали Мария ще дойде и днес? - питаше се той. Ще дойде. Всеки ден идва. Подраних, още не са свършили работата. Но какво да правя като краката сами ме доведоха тук?"

      Приковал слуха си да долови пукота от счупена от краката ù съчка, шумоленето на роклята ù или учестеното от бързането дишане, не чуваше многогласата песен на птичките, които сякаш се надпяваха в храстите край вира. Времето лениво течеше и той нетърпеливо поглеждаше часовника в очакване на вълнуващата гледка.

       От няколко дни бригадата работеше в нивата до гората. Лесничеят знаеше, че между работниците има добри риболовци и не беше изключено някой, въпреки че ги предупреди, да реши да лови риба, сега, когато риболовът е забранен. Застана нащрек. Свикнал да броди сам в царствената тишина на гората, изпитваше известна ревност, че и друг можеше да ù се радва, боеше се, че някой можеше да злоупотреби с гостоприемството на реката.

       Познаваше добре вировете и наглеждаше дали всичко е наред около всеки един от тях.     

         Като минаваше край "Дългия вир" една вечер, дочу плясък на вода. „А, пипнах ли ви най-после? - си каза. - Ще ви съставя акт, защото не е като да не съм ви предупредил. Знам аз, че тази краста е като всяка друга - докато не я начешеш, не минава. Сега ще им излезе солено. Я да видя дали това не са Петър и Стоян.” С тях двамата неведнъж си беше имал разправии.

       Приближи се още малко и предпазливо надникна от габъровия храст. Така и замря на мястото си. Не бяха бракониери. Сред масле­нозелената гладка повърхност на укротената вода на вира искреше като бисер под светлината на слънцето голото тялото на млада жена, покрито с хиляди звездички - малки водни капчици. Със затворени от удоволствие очи, жената гребеше с шепи от хладината на водата и се обливаше. Мократа ù дълга коса като бръшлян се обвиваше в дългата ù лебедова шия, от нея криволичеха по заоблените форми на тялото ù тънки водни струйки.

       Тук, сред тишината на гората, сред свежата зеленина, сред сладките песни на птиците, сред мириса на горските билки, смачкани в краката му, плуваше като приказно видение тялото на младата Ева, присъствието ù правеше мига толкова неповторим. Жената се обърна с лице към него. Разцъфнаха розовите пъпки на гърдите ù. Тя бавно излезе от водата и стъпи на големия камък, потопил половината си във вода­та, за да разхлади сякаш дъха си, сгрят до пръсване от жарките лъчи на слънцето. Изправи се съвсем близко до него и повдигна лице към огнения диск да се изсуши.

       Не смееше да помръдне. Страхуваше се да не отлети завинаги този невероятно красив миг. А и да искаше да мръдне, не можеше. Крака му бяха се вдървили, целият се беше вдървил, сърцето му се беше качило в гърлото. Кръвта като живак, подложен на лъчите на лятното слънце, се вдигна всичката в главата му - заблъска в слепоочията. Секна песента на славеите, само бучене в ушите и ударите на прихлопващото си от вълнение сърце чуваше. Трябваше да се отдръпне, за да се овладее.

       Мария навлече бързо роклята си и босите ù пети зашляпаха по твърдата земя на отъпканата пътека. Бързаше, за да не я оставят другите сама в полето.

       Трябваше да изминат няколко минути преди сърцето на лесничея да се върне на мястото си.

       И вече няколко дни от тогава, всяка вечер след работа,  Мария идваше да се изкъпе и той я чакаше скрит в храстите. Така му се искаше да отиде при нея, но все не се решаваше. Млада беше тя, а той застаряващ.

     Лесничеят имаше хубава жена, обичаше я, разбираха се, имаха дом, деца, всичко -  не беше криввал встрани от правия път, но ето че видението сред гората стопи спокойствието на дните му. Изпита за пръв път такова силно желание по друга жена. И не можеше да се пребори с него. Сега той чувстваше неустоимо зова на природата в себе си и следвайки този зов, бе дошъл и тази вечер да дебне в сянката на габъра, в очакване появата на Ева, първата жена, единствената.

       "След няколко дни, а може би още утре ще се преместят на друга нива и край. Всичко ще бъде загубено. Затова, тази вечер или никога! Ще я пресрещна! На пътеката ще я пресрещна и ще я пречупя в тревата като млада фиданка" - заканваше се той.

       По обичайното време Мария дойде и се изкъпа.  После се изсуши на слънцето и се наведе да вдигне роклята си.

       Тогава лесничеят с пресъхнало от вълнение гърло  се измъкна от прикритието си и застана насреща ù.      

       "Ева" се сепна, придърпа роклята върху голотата си.  "Адам" се усмихваше и без да бърза пристъпваше към нея. Погледът му беше недвусмислен.

             Мария скочи от камъка и като сърна се стрелна в храс­тите. Той се спусна побеснял от страст подире ù. Проблясваха петите ù сред зеленината и той като хрътка след дивеч бягаше, виждащ единствено ритмичния блясък на голите ù ходила. Настигаше я бързо, чуваше учестеното ù дишане. Ето вече да протегне ръка и ще я събори в тревата.

        Хвърли се на нея и я покри с тялото си. Усети дъха ù в ноздрите си и съвсем пощуря. Сборичкаха се.

         - Пусни ме! Какво искаш от мене? Не те искам!

        - Защо ловиш риба! Хванах ли те? - говореше объркан той, като не знаеше какво да каже,

       - Каква риба? Къпех се. Не съм ловила риба.

       - Лови, лови. Нали те видях.

       Мария се измори от боричкането и се отпусна в тревата, нямаше повече сили.       Лесничеят я притискаше в себе си и я галеше с разтреперани от вълнение пръсти.

        - Къде е тогава рибата, като съм ловила? И като го плесна през ръката, каза: - Там ли ще търсиш скритата риба.

         Възбуденият мъж я притискаше все по-силно и по-жадно в прегръдките си.

         - Защо ме измъчваш? Ще ти достави ли удоволствие, когато аз не искам? - проплака жената.

        Тези думи го заляха като "студен душ”. Те пречупиха врата на животното в него. Възбудата се изпари бързо от сгорещеното му тяло, като утринна роса от тревата под палещите лъчи на юлското слънце. Пусна я и обърна лицето си към небето. Отрази се лъчезарната му чистота и спокойствие в бистрите му добри очи и внесе покой в душата му.

Caмo сърцето все още лудо биеше. Почувствала се свободна, Мария скочи и мълчаливо навлече роклята върху отмалялото си от борбата тяло, станало още по-примамливо и от преди. Но красотата му сега не събуди  отново пламъка в тлеещата жарава на страстта в гърдите му. Без да каже повече нещо, тя бавно се отдалечи.

       Лесничеят се изправи и проследи с очи отдалечаващата се жена. Скоро стволовете на дърветата скриха красивото видение и пред очите му останаха да блестят няколко тънки паяжини. Слънцето приклекна над хоризонта и сякаш да приспи палавите си лъчи, спусна ги да се полюлеят на подухваните леко от вечерника сребърни нишки на паяжинките. Светнаха те за миг позлатени в очите му и ведно с приспаните лъчи на слънцето угаснаха.

       Беше време да се прибира. Щяха да се тревожат вкъщи задето е закъснял. Отръска полепвалите по униформата си сламчици и забърза по пътеката към селото.

 

© Иван Хаджидимитров All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Да действаш в момент на страст е все едно да се впуснеш в море по време на буря. Страстта замъглява...
Random works
: ??:??