Адресирано до моето сърце
Здравей, драконче, как е хавата? Пиша ти, за да ти кажа, че най-накрая ми се освободи време да те изслушам. Много болни теми ми отваряш напоследък и дойде време да си излея душата.
Истината, мое драконово сърце, е че не ме оставяш на мира. Не може да се живее така с теб. Знам, че си наранено, знам също, че поредната кръпка, която приших, за да не кървиш, беше съвсем скоро. Запозната съм и онзи кинжал, който е забит в теб дълбоко, чак до дръжката, и седи там от толкова много време, че вече си се сраснала с него. Поименно мога да ти изброя всеки един извършител на многобройните драскотини по алената ти повърхност. Но също така знам, мое сърце, че си силно, неслучайно си драконово, и че колкото и да те боли винаги ще гориш със собствен огън, защото всичко саморасло е неунищожимо.
Може ли сега да ти разправям за моята любов? Видях го онзи ден и усетих как почна да препускаш в мен. Първо се качи в гърлото ми и поиска да излезеш, да го прегърнеш и да му кажеш колко много му липсваш. Но аз ти бях вързала каишка и те дръпнах, за да се стовариш пак на мястото си. Тогава ти се намуси и започна да бърникаш в контрола ми. Отключи клетката на пеперудките в стомаха, които бях оставила да умрат в собствената си агония, после скъса гласните ми струни и завърза езика ми на възел и като за капак крашна системата на разума ми.
Е, драконче, доволно ли си?
Знам, че съм лош приемник и че често те хуля, но когато онзи път ти погледна през моите очи и видя, че сърцето на любовта ми принадлежи на друг, ти се сви и започна да плачеш, а аз не останах безразлична и заплаках с теб. Така и не ти се извиних за всичките онези пъти, в които не можах да те предпазя да не бъдеш наранено.
Сега съм те пуснала да дивееш. Тичаш някъде далеч от мен и търсиш дирята на някое друго сърце, което ти е по вкуса. Надявах се, че си ме забравило, но уви. При най-малкия проблясък за конфликт търчиш обратно при мен и започваш да лаеш като разярен пинчер. Понякога вечерно време, преди да заспя, усещам как се приближаваш тихо и връщаш стари спомени, разиграваш театри в съня ми и ме караш отново да мисля, да мечтая, да вярвам. Никога не кротуваш, винаги си диво. Не можеш да се опитомиш и се надявам никой никога да не успее да те пречупи. И все пак чувствам, че си се променило. Някакъв хлад усещам на моменти. Дали огъня ти не почна да гасне или ти самό го потушаваш, когато се налага? Каквато и да е причината искам само да бъдеш щастливо.
С любов и вечно твоя
Душицата
© Дарина All rights reserved.