Ако фикусите можеха да говорят...
Тази вечер получих подаръка ти - три перли и кратко писмо: „Заминавам... Нали ще поливаш фикуса ми?" Когато бях малка, понякога за Коледа украсявахме фикуса вкъщи, вместо елха.
Знаеш ли, че очите обещават? Телата обещават. Те са енергийно ядро. Като взаимодействащи съставки, разтворими една в друга. Колкото повече се усвояват, толкова повече се поглъщат. Така и не стигнах до пренасищане...
Земята изгори ръцете ми. Така както аз те изгорих с очите си. Без да те опаря. А в душата ти беше толкова тъмно. И пусто. Пусто до безчувственост. А мислите ти се скитаха. Разпилени угарки...
Обичах медния цвят на очите ти. При последната среща - сива скреж. Какви ли нюанси са имали, когато си пишел писмото? Може би перлено отражение. И подтиснат копнеж...
Ще клонирам усещанията си. И ще ги изследвам едно по едно. За да видя дали ще изчезне пленяването.
Вярваш ли, че ще познаеш душата ми и в следващи животи? Като колекция на грамофонни плочи. Защо искаш да ме изпиташ в очакване?
Силата се ражда в най-безнадеждните моменти. То е като трепетлика. В началото са безобидни вибрации. И се улавят само в тъмното.
Обичам цветята вкъщи. Но не мога да се грижа за тях. Забравям да ги поливам и толкова. Майка ми казва, че това е отражение на безотговорността ми към мен самата.
След няколко месеца и показах фикуса му. Бях го поливала редовно. Красиво растение! В съчетание със слънцето от прозореца, придобиваше меден блясък. Напомняше ми нечии очи...
Майка ми остана доволна. А аз се чудех - това отговорността ми към мен самата ли е или обичта ми към някой друг...
© Ралица Стоева All rights reserved.
