Алеята на спомените

Сгушен някъде в Южен Лондон, Сътън се събужда много рано. Летните нощи в това предградие са прохладни и по свой начин несправедливо къси за сметка на дните. Имам чувството, че на Острова на Нейно величество се запознах с едни от най-нетърпеливите дни, които съм срещал през живота си. Гонят се един след друг и бързат кой ще се роди пръв. Надпреварват се с хората и техните мечти, с проблемите и плановете им. Един след друг редят безкрайния пъзел на времето, което тук никога не спира, за да си почине, защото или не се уморява, или просто така е свикнало. Някаква местна традиция. Една от многото, върху които са положени основите на Британската империя. 
И все пак всичко е много относително, защото както казва един приятел "Сърцето на Лондон бие като джаз музика - никога с еднакъв ритъм, никога с едни и същи ноти, никога по един и същ начин, никога по едно и също време". 
Това е усещане, което не може да се опише с думи, а може би и не е нужно, защото трябва да се преживее, да премине през теб. Сам да се докоснеш до всички тези мисли, чувства, вкусове и аромати, които ти предлага космополитният град на р. Темза. И които някой ден Блендера на времето бавно, неусетно и сигурно ще смели много ситно, превръщайки ги в незабравими спомени. Някой ден..., но сега е днес - нашият "ден първи" от поредната ни визита тук.
С Валка нямаме търпение да се потопим във всичко наоколо. Нашите домакини, Здравчето и бате Иван са на работа, но след като тя се връща, тримата потегляме на пътешествие из квартала. 
Слънцето настоятелно си пробива път през белите пухкави облаци. Гледам ги и си мисля, че някой горе сякаш е играл на някаква откачена игра и нарочно ги е накъсал като малки парченца памук. А след като играта му е омръзнала, ги е пръснал безразборно върху главите на хората. 
Те пък, от своя страна, нямат нищо против и днес са навсякъде в близкия парк, към който се отправяме. Оказва се огромен. Една зелена необятна безкрайност от вековни величествени дървета, добре оформени храсти и грижливо окосена трева, която сякаш ти нашепва приятелски: 
"Поседни. Почини си за миг. Събота е все пак, човече".
Двама мъже играят крикет наблизо до група млади майки, които са си организирали пикник. Седят на постланата с няколко одеала земя - всяка с по един малчуган в ръце, а до тях са паркирани дузина детски колички.
Величествена и някак самотно тъжна отсреща се издига сграда във викториански стил. От надписа разбирам, че е нещо като замък, който бил център на огромно имение, успяло да просъществува почти до края на тридесетте години на миналия век.
Няколко нахални асоциации нахлуват в ума ми без да питат и ми припомнят различни серии на "Убийства в Мидсъмър" и "Случаите на Поаро". Виждал съм всичко това и преди. Кълна се!
Задминават ни група азиатски туристи. Приличат ми на послушни деца с дръпнати очи от детската градина, които дисциплинирано са се хванали всеки за другарчето си и следват екскурзовода. Спират се за момент пред войнишкия паметник на загиналите британски войници в Първата световна война (1914 - 1918). А после със ситни ритуални стъпки, като по време на чаена церемония, продължават по пътя си.
Извинявам се на момичетата и се отклонявам за малко, виждайки красив фонтан, заобиколен отвсякъде от алея с пейки. Забелязвам, че на всяка от тях има табела с надпис. Вижда ми се странно и се вглеждам в най-близката: 
"В памет на Джун, която обичаше да посещава този парк. Завинаги в нашите сърца". 
След няколко крачки следващата:
"На Мери и Пол, които се обичаха, живяха и бяха щастливи тук".
Има ли нещо по-красиво, по-силно и по-истинско от двама души, които се обичат? Има ли по-кратък път на две души една към друга от любовта? 
Вместо отговор, чувам някъде отстрани дрезгавият глас на Вечността: 
- Нали виждаш как завършва всичко? Нали виждаш какво чака всички?
Обръщам се, но няма никой. Чувам се как крещя на нея и на себе си:
- Те не са забравени. Някой ги помни все още. Някой помни дните, когато са били щастливи, обичали са и са били обичани Чуваш ли? Помнят ги! А докато някой те помни, ти си жив. Нали? Нали?
"На Джаки! Живяхме. Обичахме се. Смяхме се. Липсваш ни".
Давам си сметка, че това място е пълно със спомени, заклинания за вярност и живяна обич, грижливо подредени като ресторантска салата. 
Раждаме се. Живеем. Умираме. Остават само споменът за нас и този, който го носи със себе си, за да го предаде нататък. 
"На Уинифред! Това, което ни раздели, един ден пак ще ни срещне. Почивай в мир!".
От камбанарията на близката старинна каменна църква се разнася звън на камбани. Обзалагам се, че същият този звук е чувал и някой пер, дук или граф, когато е отивал на лов в имението си преди стотина и повече години. 
Трябва да се връщам. Здравчето и Валка ме чакат. Решавам само за минута да стигна до края на алеята, където тя прави лек завой. Стигам до там, за да се върна обратно и виждам пред себе си, на една от пейките, млад мъж и бременната му жена. С дясната си ръка той държи телефона си и чете нещо в него, а лявата е поставил нежно върху големия корем на жена си. 
Тя го гледа с пъстрите си очи, пълни с любов, а по обсипаното ѝ с лунички лице е изписано щастие.
Двамата обсъждат нещо, смеят се. Животът е тук между тях, в утробата ѝ. Той продължава. Някой друг отново прави планове. Обича. Диша. Помни. 

Сътън, Южен Лондон, 02.07.22 г.