Село Винарово беше известно с две неща – една двойка щъркели и кмета бай Станчо, който управляваше вече десети мандат. Птиците умряха преди няколко години, а бай Станчо на всички разправяше, че четирийсет години стигат. Види се, както всичко в тази държава, лека - полека щеше да потъне в забрава. Господ обаче си знае работата. Съвсем ненадейно се появи нова знаменитост – Анифето. Знам, че не ви се вярва, но този „медиен кон“, както сама се наричаше по-късно, успя да ни прочуе, не само в общината, в областта, ами и в цяла България. Даже даскал Пенчо вика оня ден, че по Фейсбука сме станали сензация и в целия свят. Едва ли лъже, все пак на учителите трябва да се вярва. Може би си мислите, че Анифето има някакъв талант. Нищо подобно, другите цигани, които нямаха никакви дарби, поне лъжеха, както трябва. Да, ама то и за това акъл трябва. Къде ще се намери у нея такова нещо? Училището заряза след трети клас. Поне имаше оправдание: „За това – казва - не мога да чета и смятам.“, Когато трябваше да се учи, баща ѝ не я пускаше. Караше я да връзва метли и все туй викаше: „Анифе, жената тря‘ва да е проста, много акъл не и тря‘ва. Да въри подир мъжа си. По-хуба'и метли да пра'иш и няма да видиш как гладна мечка хоро играй“. Виж с парите се оправяше, само дето понякога се оплакваше от кака Дора – магазинерката, че я лъжела. През първите години на демокрацията образованието беше последна грижа на нашите цигани. Нямаше кой да ги натисне, че поне грамотни да станат. Тогава все още можеше и неук да си живееш, но дойде друго време – дигитално. Ожениха я на петнайсет, нали беше хубавица. Слабичка и бяла с небесносини очи, също като куклата, дето я донесе буля Пена от екскурзията в Русия Е, от онази красавица след десет години останаха само небесносините очи. След седемте деца, дето роди, вече не си знаеше килограмите. Ама, доктор Пенчо казва, че тъй ако я кара, диабета ще подкара. Един ден бай Станчо извика циганката и рече:

- Анифе, да вземеш да си купиш телефон, вече всички имат. Обадиха се от Социалните грижи. Утре да отиваш в Караново, че ще ви дават банкоматни карти, за да получавате детските с тях.

- К‘во е туй банкотна карта бе, кмете?

- Не, банкотна, а банкоматна карта. На банката има една машина, като каса, която пуска парите с тази карта. Слагаш я вътре в дупката, пишеш един номер и парите излизат през друга дупка.

- Бря, к‘во шай туй чудо. Ами, ако машината обърка и пусне ‘ногу пари? Тогаз к'во шай пра‘им? Парите шай земаме ли?

- Хехехе! Ама, Анифе, що си толкоз проста, туй е дигитална машина, с други думи – компютър, той никога ни бърка – бай Станчо през смях изрече това.

- Не знам, кмете, ако нещо се обърка, земам парите шай знайш! И ша викам, той бай Станчо знай и дава.

- Бай Станчо, не дава, ама карай, от мен да мине...

- А-а-а, дава, дава-а-а! – и продължи да вика, докато излезе от кметството. До вечерта цялото село знаеше, че вече парите ще се вземат с една банкотна карта, дигитална работа. На другия ден Анифето отиде в Дирекция Социално подпомагане в Караново. Служителката подробно и обясни как се теглят парите от банкомата, даде ѝ пин-кода и каза, че може да тегли детските надбавки след двадесето число всеки месец, но не повече от четиристотин лева наведнъж. Случи се така, че двадесети май се падна в петък и циганката отиде в събота. Офисът на Банка ДСК не работеше този ден. Анифето видя банкомата огледа се да попита някой, но нямаше никакви минувачи. Постоя малко и най-после реши сама да пробва. Сложи картата и започна да възпроизвежда инструкциите на служителката, но обърка четири цифрения пин-код със сумата за теглене. Почака, но нищо не стана. После още веднъж и още веднъж. След третия опит, машината прибра картата. Циганката се наведе и започна да наднича в отвора дали няма да се покаже нещо. Нямаше нито пукнат лев, нито карта. Пак се огледа, за беда никой не видя.

- Ало, гъспожо, що не даваш парите, ма? – Анифето видимо се изнерви и вдигна малко децибелите. След като не получи никакъв отговор. Извика по-силно.

- Гъспожо, давай парите! – банкоматът мълчеше. – Гъспожо, давай парите или картата върни! Отново от машината не се чу никакъв глас. - Гъспожо, вече ма ядоса – заблъска с юмруци по банкомата.

  В този момент случаен минувач видял, самоотвержената борба на Анифето с това дигитално чудо, се спря и попита:

- Извинете, какво се опитвате да направпопит

- Абе, тъс вътре много ма ядоса, взе ми картата, а пари не даде. Сега нито карта, нито пари. Байрям ша ма спука от бой, като са върна.

- Днес е събота. Банката не работи. Вашата карта е конфискувана, защото сте объркали пин-кода три пъти. Сега ще дойдете в понеделник и тук вътре ще ви дадат и картата и парите.

- А, на Байрям, к'во ша казвам?

  Човекът се усмихна и предложи:

- На мъжа си кажете, че устройството се е повредило и ще трябва в понеделник да дойдете отново.

- А, вярно, че се развали. Ше ми вика кмета, тинтири-минтири. Банкоти с банкоти.. – циганката си тръгна, но продължаваше да си реди нейните мисли. В понеделник Анифето си взе конфискуваната карта от ДСК и някаква банкова служителка и разясни всичко подробно. След това отиде с нея до банкомата и я накара сама да изтегли сумата от четиристотин лева. Този път циганката се справи без грешка и усмихната си тръгна. Следващия месец Байрям замина с негови познати да работи в Германия. А Анифето се справи отлично с банкоматната карта и взе детските надбавки. Седмица по-късно, в понеделник имаше работа пак в Караново и реши да опита да изтегли още веднъж. Салито от село разправяше, че оставали някакви левчета, дето машината можела да ги пусне. Сложи картата внимателно извърши всички операции. И устройството изпълни заявката. Преброи парите. Точно четиристотин лева. „ Бря, Салито, всичко знае!“ Тръгна си за село и до вечерта цялата рода знаеше за тази допълнителна сума. Във вторник отново отиде на банкомата и машината отново изпълни заявката. „Бря, туй не е банкотна карта, туй е „алтън“ карта. И започна ден след ден Анифето да тегли. После даде на майка, на баща, на братя и сестри, на чичовци и лели. Всички казваха, че Байрям праща от Германия. Кака Дора не смогваше да зареди магазина и всичко се изпразваше. В кръчмата се лееше вино и ракия до зори. Кметът се зачуди: „Видиш ли ги циганите, един като се оправи и на всички други ръка подава. Не са като нас“. Все пак убеден, че не трябва много да им се вярва, реши да поразучи тая работа. А в това време в селото се настани един ямболски оркестър на квартира. Циганската музика гърмеше ден и нощ. Винарово можеше да съперничи на столицата по нощен живот и забавления. Байрям се върна от Германия, но парите не спряха. Всичко продължи по старому. Песни, танци и тежки софри до зори. Бай Станчо повика в кметството чичото на Анифето.

- Али, търся те по служба. Знаеш, че снаха ти вече два месеца живее у вас, а няма адресна регистрация. Да вземете и да направите. Не искам в края на службата да ставам за резил. Последен мандат съм все пак!

- Няма проблеми бе, кмете! Още утре ше я упраим таз работа.

- Али, искаш ли да опиташ мускатовата на сватанака? Онзи ден пратил по дъщерята армаган.

- Е, бат Станчо! Знаеш, че на тебе нищо не мога да откажа. Удариха те по една чашка, после кметът наля на циганина още по една и го подхвана. А той „опалена пещ“, колко му трябва. Почна да петлае езика.

- Живей ми са бе, бат Станчо. Живей ми са!

- Абе, Сали, на кой не му се живей? Ама пари трябват. Ей, виж ме мене, чудя се откъде по-напред да я почвам. Пусти пари, все не достигат. Дъщерята иска, жената иска, къщата прокапа. Да имаше един късмет от тотото да ми се падне. Пусти късмет, не идва!

- А-а-а, такваз ли била работата? Тъй кажи бе, кмете! Само Анифето ша та опрай.

- Как Анифето? – кметът наостри уши.

- Поискай ѝ „алтън“ картата. Няма проблеми! Винаги пуща! – циганинът се разприказва и всичко обясни от игла до конец.

- Значи викаш „алтън“ карта?

- „Алтън“ карта бе, кмете. Винаги дава. На другия ден полиция, журналисти напълниха селото. Винарово влезе в новините с „алтън“ картата на Анифето. Разбра се, че е станала някаква компютърна грешка и по сметката на циганката са прехвърлени петстотин и шестдесет хиляди лева. Щом я попитаха защо не е съобщила на банката. Тя отговори:

- Аз на кмета му казах, че може да стане грешка. А той : „Карай, Анифе!“ И аз си карах.

- Аз не съм те карал, Анифе, да вземаш парите! Ти сама си решила така да правиш – бай Станчо се защити набързо.

    Отведоха жената в Полицейското управление в Караново и след два дни я освободиха. Нямало да повдигат обвинения. Циганката трябвало да плаща всеки месец по сто и петдесет лева. За двадесет години. След направената проверка се оказа, че за три месеца циганите бяха изтеглили четирдесет и седем хиляди лева. Като се прибра жена му вкъщи, Байрям ѝ вика:

- Ама, Анифе, що си толкоз проста! Да беше взимала малко. Никой нямаше да разбере. А ти на братя и сестри, на чичовци и лели, на майка и баща.

- Тъй, ли ша ми викаш? А кой намилаше: „ Анифе, дай на брата, „алтън“ карта“!

  Той млъкна и повече не се обади.

- Като сме цигани не искаме ли да живеем? И ние сме хора, нали? Проста съм била, ама туй го знам.

  Слънцето надникна през прозореца на малката стаичка. Стана по-светло и приветлива. Едно слънчево зайче отразено от огледалце на масата, заигра по тавана. Ту се показваше, ту скриваше. Сякаш не искаше играта да свърши. Навън беше топъл есенен ден – „алтън“ карта за Винарово.