– Стани и погледни към небето! – без увертюри казах аз още щом вдигна телефона.
– Какво има да му гледам? – промърмори гласът му през слушалката.
– Погледни го де, на две крачки от прозореца ти е телефонът.
Мърморенето в слушалката продължи, след това се чу скърцане, потропване и гласът му пълен с досада:
– Е?
– Виждаш ли следите от военните самолети? Виждаш ли колко са дълги?
– И к`во? – тросна се той. Братовчедът не обича да го смущават в бачкането.
– Преди години, когато бяхме деца не бяха толкова дълги, хич даже.
– Когато бяхме деца и самолетите бяха други. За това ли ми се обаждаш?
– Нищо ли не си чувал за „кемикъл трейлс“?
– Не, какво е това?
Такъв си е. Не го интересуват актуалните въпроси, стига само да го оставят да си човърка там бракмите. ...