Египет 870 година преди Христа

Веслата на тридесетте дълги дървени гребла се потапяха задружно в мътните води, тласкайки лодката срещу течението на реката. Четириъгълното платно не вършеше кой знае каква работа. Вятърът бе съвсем слаб и в повечето време то стоеше отпуснато върху мачтата. Така че гребците трябваше яко да напрягат мишци, за да може търговската ладия да стигне навреме до своето крайно пристанище – Тива. Въпреки това, често се налагаше и използването на волове, които от брега теглеха лодката с въжета в най-трудните и опасни участъци от реката.

Пилий стоеше в задната част и оглеждаше бреговете. Общо взето картината не се различаваше съществено от видяното досега. Зелен гъсталак от тръстика и папирус, сред който се гушеха патици и най-различни други птици и твари. Високи палми, зад които селяните обработваха нивите си, а в далечината стърчаха пясъчните дюни на безкрайната пустиня. Често можеха да се видят хора, които с мрежи ловяха птици в тръстиките. Слънцето припичаше безмилостно и гребците често почиваха, за да утолят морящата ги жажда.

Пилий сложи ръка на потното си чело. Стори му се, че нещо над върховете на палмите проблесна. След време очите му започнаха да различават острия връх на висок стълб. Гъркът се наведе и разтърси за рамото задрямалия си спътник, който го придружаваше в пътуването му от Бубастис до Тива.

- Хей, какво е това там?

- Какво има пак? – сърдито промърмори младежът.

- Виж, там се издига някакъв стълб. Какъв е той? – настоя Пилий и отново побутна младия жрец от храма на Баст.

- Няма ли да ме оставиш да подремна малко – ядно отвърна младежът, изправи се бавно и се прозя.

Гологлавият мъж погледна към посоката, където му сочеше чужденецът и накрая рече:

- А това ли? Това е забраненият техен . Значи наближаваме храма на царя на боговете.

- Тогава защо стърчи в небесата щом е забранен?

- Оставили са го, за да могат пътниците и поклонниците на Амон да го виждат отдалеч и да знаят, че вече се приближават до храма.

- А защо е забранен? – упорстваше Пилий.

- Никога не съм срещал по-досаден човек – отвърна с неприязън Пехнат, надявайки ленена кърпа на главата си. – Само питаш. Ако не беше заповедта на великата жрица, сега щях да се търкалям под някоя дебела сянка, а не да се пека на тази търговска лодка. Е, добре – примири се той. – Това е най-високият техен в храма на Амон и той е бил издигнат от фараона на двете земи Хатшепсут.

- И какво е направил този велик цар, че наследниците му са решили да забранят творението му? – прекъсна го Пилий.

- Хатшепсут не е цар, а царица.

- Този фараон е бил жена! – удиви се Пилий, обръщайки поглед към мургавото лице на Пехнат.

- Да, какво чудно има – отвърна спокойно египтянинът.

- Мислех, че всички фараони са мъже.

- Та Хатшепсут станала фараон и изместила своя полуплеменник Тутмос от престола и управлявала дълго египетската земя. Тя заповядала да издигнат този техен в чест на своя сед фестивал. Но след смъртта ѝ, нейният наследник Тутмос, който я мразел, заповядал да изтрият името на мащехата си отвсякъде и оградил с висока стена техена ѝ, за да не могат хората да го виждат.

- Не е ли било по-просто да го гътнат?

- Сигурно, но вероятно и по-скъпо.

- А защо върхът му свети така ослепително?

- Защото е направен от бялото и злато – отвърна с неприкрита гордост в гласа си Пехнат.

- Значи от електрон.

- Това пък какво е?

- Когато смесиш бялото и злато се получава електрон, не знаеш ли?

- Добре, добре, умнико. Но знай, че никъде другаде по света няма да видиш такова изобилие от злато, бялото и... електрон, които да са събрани на едно място. Но какво ти разказвам. Сам ще се убедиш с очите си – добави разсеяно младежът и отново се просна на дъното на лодката.

Постепенно иззад речните шубраци на Изток започнаха да се показват очертанията на внушителните външни стени на храмовия комплекс. Зад тях се виждаха масивни пилони , накичени с разноцветни знамена отпред. Гледката изникваше като приказен мираж и долната челюст на Пилий увисна от учудване и изненада. Никога през живота си не бе виждал нещо подобно. Гъркът вече не усещаше непоносимата жега и само се чудеше какви ли чудеса се крият зад тези огромни стени.

Търговската ладия акостира на кея. Представляваше повдигната рампа, постепенно снижаваща се към брега. Навътре се превръщаше в широка алея, която водеше към входа на червеникавите храмови стени. Моряците хвърлиха през борда две въжета, поети от двама здравеняци. Завързаха ги за два обли камъка, които бяха забити в рампата. На пристанището бе пълно с хора и товарни магарета. Имаше много поклонници, които отиваха да поднесат дарове в най-големия и красив храм на Амон. Други пък въртяха търговия със стоки, идващи тук от всички краища на света, а трети – очевидно служители от храма, съблюдаваха за реда и спокойствието пред божествения дом.

- Чакай ме тук. След малко ще се върна – нареди Пехнат и без да дочака отговор пъргаво се прехвърли на брега.

Гъркът проследи с поглед своя млад спътник, който бързо се насочи към едър гологлав мъж. Очевидно бе с по-високо положение от останалите, говореше отсечено и даваше нареждания на хората около себе си. Пехнат се поклони и размени няколко думи с него. Бързо се върна към ладията и се провикна:

- Хей, чужденецо! Ела долу и гледай да не забравиш да вземеш писмото.

Подход към храма в Карнак

Пилий инстинктивно бръкна в пазвата си. Искаше да се увери, че навитият на руло папирус е на сигурно място. Все още в ушите му кънтяха думите на Пехнат. Бе го предупредил да скрие добре писмото, ако не иска някой да го открадне по време на пътуването. След това също се прехвърли през борда на лодката и стъпи на рампата.

- Управителят на пристанището иска да види писмото – рече бързо Пехнат и задърпа Пилий за ръкава на хитона му.

Двамата мъже приближиха до едрия гологлав мъж. Пилий извади папируса и му го подаде. Египтянинът огледа внимателно глинения печат, които изобразяваше котка с женска глава. Освен това до него бе изписано името на Шепенвепе, както и това на Хариезе, само че то бе поставено в шен. Управителят вдигна очи от папируса и го върна на Пилий. С жив интерес разгледа бледата му и обрасла с брада физиономия. Гръмко се провикна и не след дълго пристигна един от подчинените му. След няколко бързи команди служителят вече шляпаше бързо с крака по каменната алея, която водеше към храма.

- Ще чакате тук – рече властно управителят.

- Имаме дарове за Негово величество, които трябва да се разтоварят – рече с примирителен тон Пехнат и леко наведе глава.

- Добре. Ще ви дам роби, за да ви помогнат – отвърна управителят и гласът му отново прогърмя.

Четирима чернокожи мъже, облечени единствено с къси препаски, се поклониха на управителя, който им нареди да разтоварят ладията.

- Какви са тези мъже? – попита отново Пилий.

- Нубийци – отвърна Пехнат, изучавайки с поглед мускулестите тела на робите.

Не след дълго ладията бе разтоварена, а товарът, струпан на рампата. Отнякъде се появи и писар. Прилежно проверяваше съдържанието на сандъците и делвите, отбелязвайки всичко видяно. Точно когато робите привършиха работата, се появи и служителят на храма, изпратен от управителя на пристанището, за да извести за пристигналото за фараона писмо. Новината бе добра за Пилий и Пехнат. Бе им наредено да се приготвят за лична аудиенция при фараона на горната земя Хариезе. Двамата тръгнаха подир служителя, който трябваше да ги отведе до покоите на владетеля.

Мъжете вървяха по алеята. От двете страни гордо, като безмълвни стражи, стояха масивни каменни сфинксове с овнешки глави, стискащи в лапите си човешки статуи. Пред тях се изпречи величествен пилон, чийто вход бе висок поне 40 меха. Входът се превърна в тунел, чийто край завършваше в обширен двор. В лявата му част имаше постройка с три входа и както Пилий по-късно разбра, в нея се помещаваха церемониалните лодки на бог Амон, сина му Хонсу и съпругата му – богиня Мут. Вдясно, строени в редица стояха статуите на фараона Рамзес ІІІ. Като че ли пазеха храма му, който се намираше непосредствено зад тях. От двете страни на пътя се издигаха огромни папирусови колони. Зад тях се извисяваше втори огромен пилон с четири дълги кедрови стълба, на които се вееха разноцветни знамена. Пред входа се извисяваха две огромни статуи на великия Рамзес ІІ.

Когато мъжете влязоха във входа на втория пилон, бяха погълнати от непрогледен мрак. Той постепенно започна да се разрежда от бледата светлина, която проникваше някъде отгоре. След яркото слънце отвън в двора, очите на Пилий още не бяха свикнали с тъмнината. Инстинктивно забави крачка и същевременно напрегна зрението си.

Изведнъж гъркът се закова. Обхвана го неописуем ужас. Имаше чувството, че е заобиколен от огромни великани. Започна да различава масивни колони, които изскачаха навсякъде около него и бяха толкова високи, че не се виждаха краищата им. Пилий се почувства нищожен и жалък в тази смазваща по размерите си каменна гора. Постепенно започна да различава йероглифи, с които бяха обсипани колоните, както и множество статуи на богове и стари владетели, поставени навсякъде между тях.

- Хей, чужденецо! Нима искаш да караме фараона да ни чака – отекна гласът на Пехнат, който бе повторен многократно от ехото в огромната храмова зала.

Пилий се отърси от вцепенението и побърза да настигне спътниците си. Щом излезе отново на слънчева светлина гъркът все още не можеше да осъзнае къде бе попаднал. Внезапно една ръка го хвана за ръкава и го накара да падне на колене.

- Ако ти е мил живота гледай в земята и не си вдигай главата – дочу той шепота на Пехнат.

Малкият двор между третия и четвъртия пилон бе изпълнен с войници, образували кордон, който водеше до златен трон. На него седеше мъж с камшик и жезъл в ръце. На главата си носеше издължена бяла корона със златен уреус върху нея. От двете му страни стояха висши сановници и жреци със златни жезли, отбелязващи високото им положение в жреческата йерархия на бог Амон.

- Ваше Величество, това са вестоносците от Бубастис. Носят писмо и дарове от великата жрица на Баст – рече гологлав мъж с леопардова наметка върху раменете.

Жрецът се приближи до коленичилите на каменния под мъже и добави с властен тон:

- Писмото, дайте писмото!

Пилий бръкна в пазвата си, измъкна навития на руло папирус и го вдигна над главата си. Не посмя да погледне жреца в лицето. Писмото бе предадено в ръцете на Хариезе. Той разби печата и разви папируса. Щом го прочете лицето на фараона доби доволно изражение.

- Странен вестоносец е избрала моята обична сестра Шепенвепе, за да ми съобщи тези добри новини – рече Хариезе и отново върна писмото на втория пророк на Амон и негов везир – Меримес. – Либиецът е толкова уплашен от възкачването ми на престола, че дори няма намерение да подаде нос извън стените на двореца си в Танис – допълни Хариезе и изгледа велможите около него, които закимаха одобрително. – Доведете чужденеца по-близо!

Двама от войниците хванаха Пилий за рамене и го поведоха към фараона. Отново го проснаха на пода и приклекнаха на колене до него.

- В писмото си моята сестра пише, че си се научил да говориш нашия език. Така ли е?

Един от войниците сръга Пилий за ребрата и той отговори с треперещ глас.

- Така е, Ваше Величество.

- А как е тя със здравето?

- Никога не съм виждал по-жизнена и по-мъдра жена от Шепенвепе, Ваше Величество. Тя бе така щедра и благосклонна към мен и ме прие във великия храм на Баст.

- Не знам как си успял да спечелиш нейното благоволение, но смятам да изпълня молбата ѝ. Моята сестра пише, че чужденецът Пилий иска да изучава тайните на египетското лечителство и за тази цел дори е изучил нашия свещен език. Шепенвепе смята, че си достоен човек и затова е поверила писмото си на теб. Нека бъде нейната воля – рече фараонът и се обърна към везира.

- Меримес!

- Да, господарю.

- Настанете този човек в храмовите покои и го обучете в тайните на великия Тот!

- Слушам, Ваше Величество.

Голямата хипостилна зала

----------------------------------------------------------------------------------

техен -обелиск

сед фестивал -22-годишен царски юбилей

бялото - сребро

електрон - сплав от злато и сребро

пилони - входни портали

шен -Картуш – елипса за вписване на името на фараона

уреус – кобра, поставяна на короните на фараоните, като символ на властта