Посвещавам този разказ на 100 годишнината от Геноцида
над арменския народ.
Анаид
Трупът се опита да повдигне черепа си. Той лежеше до него и не реагираше на усилията му. Tрупът направи един последен опит, протягайки премръзналите си пръсти към черепа, но отново безуспешно. Черепът го гледаше с празните си орбити, където някога се намираха големите, черни очи на момичето, но оставаше все така безмълвен и чужд. Трупът не разбираше какво става. Защо черепът не беше на мястото си, а в краката му. Нима светът се беше обърнал с главата надолу?
Пясъците се бяха нагорещели до червено, сякаш бяха безбрежно кърваво море. Небето беше захлупило пустинята като нажежен връшник и се сливаше с жеравата на пясъците.
Едно единствено дърво се открояваше на фона на безлюдния пустинен пейзаж. Дървото беше овъглено от пожара, който беше бушувал тук преди сто години и го беше превърнал в графично изображение на живо растение. На него беше кацнал мършав белоглав лешояд. Дишаше тежко, защото въздухът представл ...