Анелия  и  Емилия

          Глава пета

Архитект Анелия Тимева паркира колата си на площадчето пред кооперацията с паметна плоча на голямия български актьор Константин Кисимов, който беше живял тук. Днес тя беше с друга кола. Ярко червеното спортно “Алфа Ромео” се открояваше на фона на другите коли. Когато вратата  на колата се отвори, едно дълго бедро бавно се изниза от  нея, след което се показа и самата архитектка. Беше спортно елегантна. Черен панталон прилепнал плътно по тялото й, алена  риза в цвета на колата. Дългите  й черни коси падаха на едри вълни по раменете. Тимова държеше високо главата си и се движеше с  особена грациозност, присъща на хора от аристократично потекло.  Беше висока и стройна, без никакви следи от корем или “бричове”. Изпъната като струна и, с поглед на победител, въпреки мекотата на  тъмно кафявите й очи. Беше жената със самочувствие, това личеше не само от стойката й, но и от  гъвкавата и горда походка, подобно  на  млада кобилка излязла на  състезание по “стипъл-чейз”.

Анелия привличаше като магнит погледите на мъже и жени.  Първите й се възхищаваха и в очите им се четеше  възторг и желание, а вторите й завиждаха. Безразлични нямаше. 

Анелия погледна часовника си, беше 17 без една минута. Тя влезе във  Виенската сладкарница, когато откъм “Александър Невски”  се чу първият камбанен звън, отбелязващ часа.  Борис я чакаше  в предверието, където две  млади и усмихнати  сервитьорки  веднага им предложиха маса в десния салон. Той беше по-малък и по-уютен за двойки и делови разговори. Избраха маса до прозореца в дъното на салона. Анелия пожела виенско кафе, а Борис се присъедини към нейния избор, като добави към поръчката и две  парчета торта “Гараш”. 

След кратка размяна на банални любезности, Анелия  веднага мина към деловия въпрос.

-Още веднъж се извинявам за случилото се. Вината е изцяло моя. Но много бързах. Колко  ще Ви струва поправката?,- с делови тон и очарователна усмивка на плътните й устни, попита Анелия. Гласът на архитектката беше плътен алт, сякаш сега щеше да запее арията на Амнерис от операта “Аида”.

- За съжаление, сумата е значителна. Аз също имам вина, карах доста бързо, трябваше да бъда в клиниката рано, бях закъснял. Можем да се споразумеем за компромисно решение. Би било справедливо.- Борис говореше бавно, сякаш  нещо го разсейваше и търсеше най-подходящите думи.

- Колко?- аз Ви казах, че поемам цялата сума, каквато и да е тя. 

- За счупените части и работа, сумата е 1350 лева, но можем да се споразумеем. – отново с  извинителен тон предложи Борис.

- Не,  казах вече цялата сума. Сега ще Ви дам само 1000 лева, а остатъка след няколко дни. Просто не съм взела такава сума със себе си. Впрочем и консумацията този път ще платите Вие, и Анелия го погледна с най-очарователната усмивка на хитруша. За сметка на това останалата част от сумата ще получите на вечеря на която ще Ви поканя аз, става ли?- и усмивката на Анелия се повиши с поне пет карата.

Борис мълчеше и не разбираше мислите на тази привлекателна жена. Съжаляваше, че тя не беше донесла цялата сума  за да приключи веднъж завинаги отношенията си с нея. Опита се да откаже останалата част от сумата, но архитектката беше непреклонна, даже се обиди, че Борис се отказва от остатъка за да не се срещат повече.  Но тя държала да се издължи докрай, и Борис беше принуден  да отстъпи.

-Когато бъда готова, ще Ви се обадя Докторе. А сега моля платете сметката, за да тръгваме. Съпругът ми не обича да отсъствам дълго от дома. – и отново очарователната й усмивка влезе в действие.

Сега беше ред Борис да й даде визитната си картичка с телефоните.

-Оооо, Вие чужденец ли сте, говорите безупречно български, поздравлявам Ви. – този път, гласът на Анелия прочвуча искренно и непревзето.

- Моята история е дълга и няма отношение с катастрофата, - с учтив но резък тон отговори Борис, за да сложи край на тази среща.

Пред входа се разделиха без даже да се ръкуват.

Апартамента на улица  Ами Буе беше обширен. Освен огромният хол с кухненски бокс и голяма тераса към улицата, жилището имаше  три спални, всекидневна, баня, килер и тоалетна. Когато предприемаческата фирма, пое изграждането на  нова кооперация на мястото на бащината й къща, Емилия  предпочете един голям апартамент вместо два. Архитектите на фирмата измениха проекта и  от два съседни апартамента направиха един, който отговаряше на изискванията на собственичката на мястото.  Така Емилия стана собственичка на  апартамент със  застроена площ  135 квадратни метра, в който живееха със сина си Борис.  Когато той  се завърна от Англия като дипломиран лекар, Емилия му предостави свободата да обзаведе целото жилище по свой вкус. Щяха да идват на гости негови приятели и колеги, щеше да идва неговата приятелка, а и в бъдеще тук той щеше да живее със семейството си.  Имаше само една молба, в своята стая да запази всичко, което беше останало от бащината къща.   Старият бюфет с  витринката с плъзгащи се стъкла, където майка й нареждаше металните чашки за ликьор, които бяха подредени на металната стойка с високите си столчета, и в които приятелките й пиеха  ароматната домашно приготвената вишновка.  Тук бяха останалите  все още живи водни чаши от нечупливо стъкло, малките чинийки в които майка й  поднасяше сладкото от бели череши, ухаещи на  дъвка. А над бюфета  в тесната си рамка стоеше сватбената снимка на родителите й. До нея беше фотографията на Емилия като ученичка в първи клас, облечена в лъскава черна престилка и с огромна джуфка на главата, както и снимката на Борис  направена в деня на осиновяването му. На стената между двата прозореца стенният часовник дошъл навремето от Берковица, все още отмерваше времето. Случайно или под влияние на невидима сила, той беше спрял един единствен път, отбелязвайки часа и минутата в която беше починала майка й. На другата страна на стаята беше креватът  на Емилия с металните табли  и месинговите тръбички и топчета, които отдавна нямаше кой да ги лъсне с вълшебния  “пуцинк”.  На малката кръгла масичка с резбовани крака лежаха няколко овехтяли от времето албуми със снимки от отминали времена. Борис наричаше тази стая,  “стаята на спомените”. На стената висяха в големи, позлатени със златен варак,  рамки, портретите на  дядо Борис и баба Анна, факт който  техният внук никога не отминаваше с безразличие. Жестът на  мама Еми  го караше да се гордее с нея.  

Емилия бше накарала сина си да  разположи огромното кожено кресло под стенния часовник, където през последните години тя прекарваше голяма част от времето си в четене и разглеждане на старите снимки, някои от които вече доста пожълтяли. Като страстен любител фотограф, Борис беше правил много снимки от пътуванията  с Емилия, снимки които никога не бяха влизали в неговия дом, и които никой не беше виждал освен Емилия, да самата му смърт.  Чуждо око надникна в тези албуми едва когато малкият Борис навърши 18 години и Емилия му разкри тайната на живота си.

Емилия беше заспала над един от албумите. Главата й се беше наклонила, а пръстите й държаха едва едва голямия кожен албум, който нейният Борис беше купил във Флоренция, при последното им пътуване. Беше задремала с картини от това незабравимо и оказало се неповторимо пътуване. Снимки край река Арно, на “Понте Векио” и пред уникалните врати на “Баптистерията”. Фото камерата беше запечатала малката тратория, където  бяха вечеряли първата вечер. Пред щастливо усмихнатата Емилия имаше огромна чиния със спагети и чаша тосканско вино.  На друга снимка Борис вдигаше наздравица, но явно Емилия беше мръднала и снимката беше леко размазана, но не дотолкова, че да не се види огромното щастие удухотворило лицето на професора. 

         Снимки от Париж и Монмартър, от Прага и Виена, разказваха историята на тяхната любов, любов която беше раждала мечти и любов която кара да вярваме в човека, в приятеля, любов която никога не умира, защото е по-силна от смърта.

        Миг след като се беше разделил с Анелия, беше завалял проливен дъжд. Жълтите павета блестяха като лакирани, чистачките не успяваха да отмият водите по предните стъкла на автомобилите и шофьорите караха напрегнато и с удвоено внимание. Листата по дърветата също лъщяха, окъпани от неочаквано излелия се дъжд. Стъклата на витрините по булеварда бяха премрежени с хиляди капчици, които  деформираха образите, на хората и предметите,  намиращи се зад тях.

        Борис  се прибра мокър, въпреки, че от паркинга до външната  врата на кооперацията бяха само няколко крачки. Влезе в апартамента, отиде до стаята си, преоблече се и тръгна да търси мама Еми. Нито една лампа не беше запалена, не се чуваше никакъв шум. В жилището царуваше тишина и полумрак. Малкото светлина  определяща контурите на предметите идваше от уличните фенери,  чиито светлини проникваха през мокрите стъкла на огромните френски прозорци.

    Емилия беше оставила  отворена вратата на стаята си, за да чуе  когато синът й се прибере. 

    Борис надникна тихичко в “стаята на спомените”, видя заспалата Емилия,  на  чието лице се четеше блаженна усмивка, явно беше заспала с приятни спомени и мисли. Усмихна се и безшумно  затвори вратата след себе си.

         Навън дъждът беше прогонил хора и кучета от улиците, само колите пръскаха дъждовната вода на ляво и на дясно. На небето нямаше и следа от бялите гълъби. 

             София се беше превърнала в балканска Венеция само за няколко дни. Проливният дъжд и непочиствана от години градска канализация бяха наводнили улици, площади и подлези. Така беше в централната част на града, да не говорим за крайните квартали и голямите жилищни комплекси като Младост, Люлин и Обеля. Там до магазина можеше да се отиде само с високо гумени ботуши, каквито  обуваха пибарите. Денем и нощем, от сивото небе се лееше вода. Нощта преминаваше в утро незабелязано, а след това вечерта се превръщаше отново в нощ. Нито слънце, нито звезди, даже  очертания на облаци не се забелязваха по монотонната сивота на небето. Лампите горяха денонощно.

           От първата среща  на  архитектката с  Борис беше изминала повече от седмица. Два дни напразно тя беше търсила визитната му картичка за да му се обади, но безрезултатно.  Анелия се ядосваше на себе си, но и на този див доктор, който  не  й се обаждаше  за да попита  кога ще си получи парите. Тя знаеше много добре колко мижави са лекарските заплати, нямаше защо да се прави на незаинтересован.  За миг пред очите й изникнаха сините му очи. Голями, дълбоки о безумно студени. Сякаш бяха парчета от айсбергът станал причина за гибелта на “Титаник”. На плътните й устни се появи хитра усмивка.

-Дали пък няма успея да стопля малко очичките ти докторче? – мина в главата й неочаквана мисъл. Защо пък не, той беше млад и хубав. Изглеждаше интелигентен и добре възпитан, а и тази чуждестранна фамилия я беше заинтриговала. “Дълга история” беше казал той. От една година Анелия разполагаше с доста свободно време за да чуе и най-дългата история разказана от тези красиви уста. “ Но това ще стане когато намеря визитната му картичка”.

             Развръзката дойде неочаквано. Ровейки в жабката на “Алфа Ромеото”, Анелия най-неочаквано се натъкна на картичката която търсеше вече няколко дни.  Обади се веднага по GSM-a, отговори му любезен женски глас. “Шефа е в операционната, ако обичате, обадете се след обяд”. И гласът изчезна.

-Шефът? Хм, ще видим какъв шеф си  ти, доктор Барклей! Много скоро ще видя. Да не се казвам Анелия, ако не узная  какви тайни  се крият зад твоето красиво и  невинно лице.