Аня

                                        Аня

Правило ли ви е впечатление как спят малките деца? Най-често проснати по гръб с разтворени ръце, готови да поемат целия свят в прегръдката си. Без страх, без тревогите на нашия делник или дълбоко вгнездилите се ужаси, които ни тормозят нощем с отчайващата си непреодолимост - страховете, съмненията, несподелената любов, несигурността, вината... А ние - големите, силните, зрелите скръстваме ръце пред гърдите си, за да запазим душата и сърцето си от демоните на нощта. Свиваме крака до тялото си, за да опазим честта си и залъжем съвестта - сгушваме се в неодушевената възглавница и затваряме очи сякаш всяка нощ умираме в завивките си.

Така заспиваше и умираше всяка нощ тя - сама, неразбрана, безчувствена и до болка прагматична. Всяка сутрин се събуждаше навреме, разгъваше тялото си от хватката на нощта и се правеше красива. Имаше и малко дете - събуждаше го, правеше му закуска, обличаше го и го изпращаше на градина. Имаше и мъж. Някога... Но това беше минало.

Както и да е.

Веднъж Аня(така се казваше детето й) попита за баща си.

-Мамо, татко обича ли ме?

-Не, той те мрази, мила - отговори спокойно майката. - Нима ако те обичаше щеше да те изостави?

-Но ти ме обичаш, нали мамо?

-Естествено, не ставай глупава, Аня! Повече от всичко на света! - стана и прегърна малкото същество, което й се видя очарователно красиво в синята си пижамка.

-Хайде! Време е да спиш, приказка ще ти чета утре - нали така се разбрахме. Пък ти си вече голяма - приказките са за бебетата - всичко в тях е измислено.

Тя вдигна Аня на ръцете си и я понесе към детската й стая. Сложи я да легне, зави я, целуна я както всяка вечер и затвори вратата.

Наближаваше 12 и тя доглаждаше няколко блузи на Аня, преди да си легне. Телевизорът бучеше и правеше стаята не толкова празна. В точно такива моменти у нея се прокрадваше някоя мисъл за нея самата, някой спомен, някоя забравена мечта. Нощем бе твърде уморена да разсъждава над живота си и щом докоснеше леглото се свиваше сама и заспиваше от умора. Но сега й предстоеше още поне половин час на крак пред масата за гладене и телевизора - насаме със себе си.

Къде сгреши? Всъщност какъв изобщо бе проблемът й? Въпреки че осъзнаваше как мнозина завиждат на живота й, тя не бе щастлива - тя се мразеше! Тя се чувстваше жертва на някакъв огромен заговор - покушение, уредено за забава на Бог. И след като преодолееше момента на слабост, в който тихо ридаеше и се самосъжаляваше, като една рационална жена започваше да търси корените на проблема си и неговото разрешение. Но за този проблем тя не намираше отговор.

Имаше успехи в работата, но за какво й бяха те - за единия престиж, въпреки който плачеше всяка вечер, щом останеше да доглажда. Не й трябваше мъж - някога бе имала много, а и сега стига да поиска можеше да си намери някой свестен тип - но за какво?... О, да! И Аня - красивата й дъщеричка, която я засипваше с порои от думи, постоянно питаше и се смееше... хубавата Аня. Аня - заради която забрави мечтите си и на която посвети живота си... Децата са нашето богатство... Тая реплика, долетяла случайно от телевизора, който бе вече забравила, я стресна. Нима проблема й беше Аня?... Не - по-скоро баща й, бившият... Хм - някога тя мечтаеше за тихо семейство с много деца, бляскава кариера и превъзходен съпруг - приказки! Измислици! Но демоните от сънищата й, явно пробудени от слабостта й в този момент, зашепнаха в ушите й: „Ами ако? Ами ако? Представи си, какво би било...” Всъщност не са ли всички деца еднакви - парче месо, у което възпитаваш личност в последствие. Ами ако не беше срещала Стоян? Щеше да срещне друг... щеше да е щастлива сега. Е, да Аня нямаше да я има, но какво значение -  щеше да има други деца, пак красиви, пак добри...

Както и да е.

Цялата нощ тя прекара в банята, припомняйки си изминалата младост, в която не успя да постигне нито една от мечтите си. А и вече бе късно да се прави на онези неизживели детството си зрели жени, които се опитват да си съперничат по купони и мъже с гимназистки. В мислите си прости и на Аня, за това че превзе живота й и зароби мечтите й... Вече поне знаеше какъв й е проблема, въпреки че нямаше идея какво трябва да направи...

Сепна я острият звън на будилника и демоните уплашено се разбягаха с идването на сутринта. Тя бе готова за работа вече от 3 часа насам и просто стоеше тихо върху капака на тоалетната, затънала в мислите си.

Минута по-късно тя вече пържеше яйца за Аня и я чакаше в кухнята за закуска...

Зная, че е банално. Но няма какво да ви лъжа... Същия ден на път за работа я блъсна кола. Дали беше чиста случайност, дали защото тя отново се бе замислила и не забеляза набиращия скорост автомобил - фактът си е факт. Не зная - а и едва ли има значение...

Това което зная е, че същата вечер в интензивното отделение една жена заспа и умря, а едно малко момиченце се сви на кълбо в леглото си, скръсти ръце пред гърдите си и заспа уморено.