Аре стига, бе!
Аре стига, бе!
Валеше гадно с едри капки. Жълтият срибуцащ трамвай наближи спирката.
От стърженето на колелата му ми изтръпнаха зъбите, а при тътена от спирането – пломбите ми в устата заподскачаха.
Както и да е, качих се и застанах близо до вратата.
Забравих да си купя билет. Една спирка ще се возя гратис.
– Картата ви... или билетчето – с носов глас измърмори мъж.
Двама контрольори в униформи ме заобиколиха.
Свинските очички, на този отляво, засвяткаха предчувствайки улов. Големият корем, отдясно, и той се наежи.
"С какво го пълниш... откъснати билетчата ли гълташ?"
– Платете си глобата – очичките се успокоиха. – Ето ви, билет за двадесет лева.
– За една спирка съм... – загледах се в двамата заградили ме огромни контрольори.
– Плащай! – приближи ме големият корем.
Платих. Скъсаха ми билета на две.
Загледах, дали този с тумбака ще го глътне... не видях, защото се чу ужасният шум от спирачките на трамвая и вратите се отвориха.
– Аре стига, бе! Една спирка.. двадесет лева – успях да кажа и слезнах.
Отивам до касата на Софийска вода.
"И те ще ме одерат... ама една от двайсетарките, вече хвръкна."
Стигнах до блока пред мола. Изкачих стълбите. Вдясно видях магазинче за алкохол и цигари.
Отпред четирима прошляци държаха в ръце бутилки с бира.
"Десет часа сутринта е... започват или спират да пият!?"
– Ей маце, ще ти я скъсам! – подвикна ми с уверен глас един от тях.
– Аре, стига бе! Ей, глупендер.... как се къса нещо... което се разтяга!?
Подминах ги.
Гадно време... милиони капки. Запрескачах локвите по тротоара.
И тогава...
Срещу мен с кожено яке, натокана с черни ботуши и черна чанта, сигурно "Луи Вюитон" се ухили Кристина.
"Аре стига, бе! По закона на гадостта, точно тя ще ме види неглиже. Защо не се облякох добре?"
Искам да се размия в дъждовните капки от срам.
Бузите ми се зачервиха от унижението, което изпитах.
– Миме... миличко! Колко е хубаво, че те срещам – огледа ме отгоре до долу със сините си очи.
Явно, остана доволна от гледката и се заигра с една букла от косата си.
Сложи чантата си отпред на тялото.
Гадно. Прочетох надписа. Беше Вюитон. Бих убила за такава чанта!
– Криси... къде си тръгнала? – правя се на ударена аз.
– Как къде? В мола. Къде другаде? – докара на глас интонацията от рекламата по телевизията.
Завидях й. Ще пръска пари по магазините, а Мимето... в касата.
– Уф, муцка... добре, че те срещнах. Паркирах Мерцедеса и хоп... сетих се, че съм си забравила парите...
"Аре стига, бе! Тя може да мисли и има своя кола."
– ...ще ми дадеш ли назаем сто кинта... – видя разтегнатото ми в учудване лице и добави – ...петдесет? Искам да хапна в Хепи, докато моя долети от Пловдив... от нашия хладилен завод... там.
– Плащам... – досрамя ме, да кажа водата – ...нещо и нямам толкова. Четиридесет стигат ли?
Протегна ръка и ги взе. Потънаха веднага във "Вюитон"-а.
Поиска ми акаунта във фейса. Евентуална среща и връщане на заема – не каза кога.
Тръгна към мола.
Тръгнах към касата. Касиерката каза една сума. Броя парите.
– Аре стига, бе! Нямам пари!
***
©Сър Димитри 2014
© Copyright
© Сър Димитри All rights reserved.
