***

      - Е, ще си намериш други нисши за подарък на сияйния ми син…Той така или иначе,не оставя на мира, всяка свободна висша и… - Мага не довърши, генерал Налл бе избледнял и сега тя можеше спокойно да вижда сенчестия пейзаж през  тънката ципеста мембрана.  Висшата се засмя. През нейният вътрешен поглед тъмнината беше изпълнена с цвят. Блестящо и наситено,трептящо, дразнещо, но удовлетворяващо беше всичко около нея. Харесваше и разнообрзието, но дори и да не беше така, Мага съзнаваше, че нищо прекалено не е добро. Равновесието на енергийният поток светлина – това беше висшата цел на Сияйната и нейните васали – висшите ауристи.  Като Висша жрица, тя виждаше истинските нюанси на аурите и на висшите, и на нисшите. За нея Светът на Аурис беше пълен с блестящи прашинки, всичките част от Великата Сияеща и всяка една такава, проблясваща в мрака, имаше своите нюанси,форма и плътност.Те бяха неповторими, просто защото сияеха по различен и неповторим начин.  Красотата на непрестанно раждащият се живот, съвършенството на чистата новородена енергия, се преплиташе във вихрушка от спирален поток с несъвършенството на замърсената аура – посоката беше една, но усукана в два различни лъча – единият с началото си надолу, другият с началото си нагоре.

   - Има си предимства в това да съм част от теб Аурис…И да имам право на избор…А и наистина е приятно да разклатиш чистата и неопетнена аура на високомерния ми роден, Налл…Вече бях решила, че е невъзможно да се развие…Една висша аура не може да не подлежи на промяна…Но пък…Защо ли дори съм имала съмнение…Упорит  и властен е, но…Колко хубаво нещо е дишащата живителност на всяка една аура! А тя е истински жива, тогава, когато се развива и споделя своето сияние.

***

„ Защо не ме е страх?И трябва ли?Нима всичко не е предопределено?И дали си спомням или не за провинението, което ме е довело до  къртичините и вамперите, със сигурност е ясно че при всички случаи краят ми е претопяване. Винаги ще има край.” – това премина през аурата на Даника, виждайки дребната си блестяща форма в огледалните очи на двойката вампери.” Не , не ме е страх!” – реши сама да трепти енергията в нея. – „ Въобще аз съм нещо заменимо, щом съм изпратена тук, но малката…Защо всичко трябва да е толкова трудно и болезнено?Пийте! Хайде! Нали сте гладни за още…” Всичко се размаза – нейният кристален образ, проблясващ ярко в огледалните  дълбини, силните трептения на енергията в нея. Даника усещаше как я изпиват. Просто изчезваше. Разбираше защо му казваха „претопяване” и…

   - Чудесно! Най-после да видя теб, сияйният генерал Натаниелл Първосветли,  как обърква златистата си аура с други нюанси. – Мага се беше материализирала точно, когато и последната тъмна сянка на двамата вампери изчезна в силната златиста енергия на Налл. Аурата му блестеше,светеше до най-белият нюанс, възможен да съществува, издаваше пукащ звук, сякаш хиляди електрически заряди бяха пуснати от тясното пространство, в което дълго време се бяха нажежавали. Чистите лазурни синеви, които спокойно се точеха в очите на Натаниелл сега бяха придобили цветът на най-течният изгрев. Златистото зарево изпепеляваше изсмуквайки всяко тъмно петно, дръзнало да се изправи пред непреодолимата чистота на светлият ореол.

Висшата наистина беше развеселена. „Не, не съм получавала по-добър подарък от това! Стига ми за всички празници на рождението за милиони енергийни мигове напред.” – просветна в нея. Тя изпитваше неизследвано в себе си трептение – нито удоволствие, нито желание, а нещо което имаше като спомен, но което несъзнателно беше забравила – вкусът на радостта. Да, струваше и се невъзможна шега това, което вече беше реалност в света на  Аурис – великият сияен генерал да се опетни с чужда аура, още по-малко с такава на нисш вампер. „ Грешка! На двама нисши вампери.”- поправи се Мага.

      - Ти предизвика всичко с идеята си да нахраниш всички с масло от тамянна смола! – думите на Налл, показваха, че той беше готов за единоборство. – Отдавна се стараеше да ме опетниш! Успя! Доволна ли си сега, велика ми, лельо ?!

Светлината на Мага извря и двете сили се срещнаха една срещу друга, но без да се докосват. Една прашинка ги делеше, но те трептяха и жужаха. И двамата знаеха, че това беше равносилно на разтърсващ наплив от червеи-къртичари – половината Айда щеше да бъде разрушена.

    - Скъпи ми родни, Налл… - започна Висшата, - Ти имаше избор! Каквото сам си избра го дължиш единствено и само на себе си, а не на моето желание да дам пречистваща енергия на всички тук. – знаеше, че това е единственият начин да го спре да вилнее.

 Силата му, наистина беше безгранична – все пак Налл се беше родил от ядрото на Великата Аурис.Да, и тя , самата беше Висша, но беше получила своята сила,чрез изпитание, а не се беше родила от най-яркото начало на Великата Сияйна. Да, Мага беше съвсем обикновена частичка енергия в началото, но изборите, които беше направила я бяха дарили с висша сила. И тази сила беше допаднала на енергийното ядро на един роден висш аурист, харесал сиянията на цветовете, които Мага беше придобила. Това, че той беше главен жрец на Аурис, си беше допълнителен бонус за съществуването и. И тогава, тя имаше право на избор – да се върне и слее с Великата или да бъде Висша,но заедно с него. Разбира се, че се колеба, но Габриел беше упорит и наклони енергията към себе си. Не, Мага не съжаляваше за тогава, дори и за миг от безкрая. Тя се отърси  от потока на миналото и погледна зад Налл. Усмихна се на едва мержелеещата се аура на нисшата. Почти я бяха претопили. Мага върна енергийната вълна в себе си и упорито и немигащо се вгледа в племенника си.

     - Все пак, избра да я спасиш и завърши сливането на аурите...

     - Не съм! – грубо и студено и отвърна Налл. – Дори не съм я докосвал от тогава!

    - Нима?! – смехът на Мага се извиси и изпълни пространството със звук от хиляди песнопения, сякаш малки искри завибрираха в широкия небосвод на къртичината. – А, аз мисля, че изпи достатъчно от нея, чрез двамата нетърпеливци, които заради малко тамянна смола и интересен нюанс, направиха избор да се върнат в началото на нищото.

„Да-а-а! Каква красота! „ - Мага видя трепета в златистата му аура. Твърде рядко можеше да се наблюдава разлива на нюанси и цветове в една светла и златиста аура. А тя присъстваше, точно на този вид представление. Хареса и. То нямаше как да бъде и друго. Напълно се наслаждаваше на леко обърканите действия на иначе непоклатимият генерал.

      - А какво ще правим с дребната? Не мисля, че настоящата ти държанка ще бъде доволна, когато се свести,разбирайки, че си оставил протежето и тук, вместо да ги вземеш в комплект.

    - Оковете малката. Другата пренесете! И внимателно! – изрева Натаниелл, но не се обърна да погледне кой ще свърши всичко това. Мага скръсти нежните си феерични ръце. Тя блестеше от радостно удоволствие. Харесваше и да чувства в себе си тази тръпка, която разбъркваше висшите и енергийни потоци. Изчака четиримата висши стражници да се материализират и да поставят обръчи около аурата на Наая. Енергийният поток на другите двама повдигна Даника и интересната обсипана със сияйна светлина групичка се изстреля нагоре, а после в тъмното червено небе се отвори голяма искряща сфера, която ги засмука.  Натаниелл все още стоеше загледан някъде в дълбоката тъмнина на къртичината. Не го интересуваха другите нисши. Те бяха като груб фон за неговата сетивност. Съществуваха и толкова. Приемаше и подминаваше. Не го интересуваше и тази…Той вдигна ръка и с един замах в къртичината се появи нов добре очертан тунел. По назъбените стени все още блестяха синьо-виолетови светкавици.

     - Мисля, че посещението ни в Айда, приключи, скъпи ми Налл…- нежен и мелодичен гласът на Мага преливаше от звънкият смях на задоволство.

    - Да! Приключи! Летеж! – тихо, но твърдо и върна той. След малко тъмнината обгърна всичко, така сякаш нито бяха съществували двете нисши, нито гладните за игрички вампери, нито сияйните висши. Чу се вой. Събирачите на гъбите-спори се прибираха. Време беше, тези работещи на червените чеснови полета да се приготвят, за да излязат и попият още от розовеещият прах.

***

     - Не! Стига! Какво е това, драги ми генерале на Сияйните? – сияещият взор на Емануил, оцветен в преливащите се цветове на дъгата се разби в студената, спокойна, златиста синева на Натаниелл. Залата, ако можеше да се нарече зала, необятно пространство от постоянно движещи се енергийни потоци, което нямаше свод, или сводът притежаваше дълбочината на необятното, а подът беше безкрайно движеща се жива материя, отразяваща  Висшите ауристи и техните форми.Тук нямаше тронове, маси, амвони…Само пространство, изпълнено със светлина ,цвят и живот. Емануил, скръстил крака и облегнал се просто така в пространството наистина беше възмутен от присъствието на треперещата дребна нисша, окована в енергиен обръч и ръсеща фин

розов и твърде накиселяващ прах, около себе си и другата, почти избледняла, в която все още имаше светлинен поток.

     - Казах ти, драги ми родни, сине – това са подаръците за празника на Рафаил от нашият мил и не опетним Налл. – Мага ,наистина се забавляваше. Студенината на светлината, която лъхаше от племенника и не можеше да я заблуди.

- Права е Емил! – резкият режещ тон прокънтя из пространството.

Нещо просветна в лъчистите цветни очи на високият Висш. Видимо лицето му придоби изражението на мраморна статуя.

        - Рааф! – Емил повика в пространството. Рафаил, висок красавец със сияеща жарка аура се материализира миг след заглъхването на звукът от гласа на Висшия му брат.

        - О! Приятна семейна сбирка ли си устройваме? А аз тъкмо скучаех с две сладки Висши. – мелодичен и пивък като вино и сладък като разтопен мед се разля гърленият глас.

         - Както винаги...Все си зает да обменяш цветови гами енергия и не искаш даже да поздравиш родната си, Висша! – макар думите да бяха с възмутителна нотка, сиянието на Мага беше весело и спокойно.

       - И, както винаги, моята родна, ще ме смъмри.- усмихна се Рафаил, но и с интерес обходи с поглед присъстващите. – Хм, ако двете нисши не са нововъведения в свитата на брат ми, то дори не предполагам да са притежание за забавление на Налл… - погледът му се върна на Мага.

         - Ооо, не прекалявай! – закани му се Висшата.

       - Добре де! Оставам само аз, а не помня да съм поръчвал, подобен род забава, но пък като се замисля, не съм пробвал…Може да е интересно изживяване и…

      - Тогава са твои! Прави, каквото избереш сам! – студен, режещ и почти вцепеняващ изгърмя гласът на генерала на Сияйните. След това, той просто се поклони и се изпари.

       - Ама той, сериозно ли? – Рафаил гледаше ту към брат си, ту към родната си.

     - Наистина имам съмнения, че нещо се е объркало при откъсването му от Великата Аурис. – измърмори,сякаш на себе си Емануил.

    - И двамата сте в светлината на правотата си, но и двамата се заблуждавате. – Мага бавно приседна в пространството.Сега очите и наблюдаваха потрепващата нисша аура, поставена на живия под, който беше образувал ореол от нюанси под натиска на формата и.

Следва.