Вамперите измъкнаха Даника от мястото и. Извадиха я от къртичините…Потокът от нисши се издигна в поток от лъч и се разля, като прилив из необятните мержелеещи се под лютивата мараня полета. Живеещите в къртичините милиони нисши работеха на полята с  фосфорни репи, с гъби или на най-страшното – серните червени чеснови полета.Тежките мръсно бели изпарения висяха над бледорозовите листа на милионите леко полюшващи се насаждения. Задушаваща картина. До където поглед стига се стелеше  килим от трептящи, червено розови островърхи листа, завършващи дебелото стъбло на чесъна. Ароматът беше така наситен, че очите на режещите и вадещите  го, бяха придобили почти същия цвят като него. Светлинният спектър, различаващ аурата се натражаваше от розовите изпарения и някак неусетно работещите се сливаха с растенията. Жълтите репи, фосфоресцираха при докосване, гъбите – спори с лилавите си шапки изтръскваха светещи частички, които полепваха, но чесновите мъгли бяха непоносими... При репите работата и храненето беше по-добро. При гъбите пращаха само тези, които са заслужили…Всички останали нисши отиваха в чесновите морета на лютивите розово-пурпурни изпарения.

    Даника се носеше към мястото, където трябваше да работи. От време на време поглеждаше към студените каменни физиономии на придружаващите ги вампери. Не се страхуваше. Даже не чувстваше трепет при мислите, че някой от тях ще обърне огледалният си взор към нея и ще я изпие. Ще изпие цветът на аурата и. И какво от това? Не помнеше нищо от преди. Един миг и се събуди в това място. Не познаваше никого, но разбираше, че всички са като нея – провинили се в нещо, изтръгнати от някъде, но не помнещи нито откъде идват, нито защо. Още от началото тя се подчиняваше на вамперите. Знаеше, че всеки опит да попълни празнините в себе си, означаваше да се изложи на нещо по-страшно – на изчезване. Тогава усети Саая*. Тя беше различна. Даника го разбра още в момента на трептенето си при досега и с нея. Саая и разказа толкова много неща – за проявлението на енергията в живот, за Великата Аурис, която тук те виждаха като покрита с червено мътно було окръжност, процеждаща мътната си светлина и осветяваща в сенки пейзажа Разбра и че е една от наказаните нисши. После започна да си припомня откъслечни неща. Неща, които само усещаше, но не можеше да опише.

          - Казваш, че при първото си изпитание съм се развила с няколко нива отведнъж и оттам аурата ми е така гъста и с интересна форма? И заради развитието и оформянето на аурата ми, толкова бързо съм тук. – Даника, често питаше Саая. – Ако моята е опетнена и заради това съм пратена тук, а ти притежаваш толкова чиста и светла аура и си от Висшите, тогава…Тогава защо си тук?

            - Аз бях от Висшите ауристи така е, но исках пак да се преродя. Направих го, но се влюбих и после… - тук енергийната светлина на  Саая леко потъмняваше, но тя продължаваше да разказва.  - За да спася този, когото обичах се обрекох на изличаване, до ниво ново откъснала се светлинна енергия от Великата Аурис. А това, също е против правилата и в един миг се събудих тук.

Да, Саая и беше разказала толкова много неща, защото помнеше. Имаше спомените си, които плуваха в енергийната и същност, като разноцветни разплетени конци.  Даника чувстваше дълбоко в себе си, че разбира и страда заедно с нея за болката и. Любимият на Саая беше избрал да се превърне във вампер. Това я съкрушило и тя просто приела, че светът на Айда** е това, което и се полага.

       Нямаше я. Вече я нямаше…”Саая!”- цялата енергия на Даника затрептя. Нямаше я.  Вампер*** я изпиха. Просто така. Изчезна без следа. Саая беше различна, но двете с Даника си приличаха. Толкова мека, красива и топла аура…” Няма я! Саяя?!” На Даника и се искаше да ги накара да я изпият Вамперите И тя щеше да изчезне и да потъне там, където нямаше нищо. Там, където беше Саяя. Енергията в нея потрепваше тежко. Вълните разкривяваха формата на потока, но не разкъсваха обвивката. Вамперите нямаха нищо против още малко цвят и светлина, но Даника, усещаше нещо различно…Нещо, което не и даваше да се предаде на желанието да се огледа в кристалните, бездушни очи на претопяващите и да види как цветовете си отиват и формата се размива. Аурата и не беше съгласна с това да я изпият.

***

      Когато той я усети, всичко в него първо спря енергийния си поток, а после избухна…Лицето му промени светлината си. Засия златната му аура и малки игриви виолетово-златисти пламъчета заиграха покрай него. Леля му, Великата ауриста  Мага, присви ярките си очи и се вгледа в гърба му. Скоро не беше виждала подобно влияние и вълнение в аурата на някого, но напълно разпозна симптомите. Червеникавото сияние обагри синьо-виолетовото му поле. Нов вид светлина затрептя в сложните светлинни потоци.

            - Тана, какво мислиш, че наблюдава племенникът ми, Налл****, в просторите на лютивите чеснови полета?

           Наместничката на наказателната земя Айда се смути от директно отправените към нея думи. Висшите ауристи рядко слизаха в Купола на възвръщащите се. Беше спокойна, защото не виждаше нарушение в изпълнението на висшите правила, но  присъствието на Натаниелл  - Висш аурист от дълбоките поколения на Светлите и генерал със силна наситено - студена аура, притежаваща силата да изпепели провинилите се в целият купол, носеше доста вълнови трептения в енергийния и баланс. Тя беше вампер и можеше да изпие достатъчно аури наведнъж, но сама разбираше, че да стигне ниво да осветли милиони за нея беше недостижима власт.

         - Сигурно някоя провинила се и зацапала основния си цвят нисша аура не си върши работата и…

Вдигнатата пренебрежително ръка на генерала я накара да замълчи и притъпи студените потоци на тъмно-червена енергия.

            - Ще ме извините, но това е неотложно. – студеният кънтящ клас на Натаниелл, трети по ред наследник на жреческа аура и един от онези, които Великата Светла Аурис допускаше до себе си, изведнъж се разля, избледня и изчезна съвсем. Наместникът погледна към Великата Мага:

           - Не гледай мен! Това със сигурност няма да го изпусна. – засмя се Висшата и се доближи до тънката мембрана отделяща помещението от света навън. Енергийното поле затрептя, но остана цяло.

     Даника знаеше как да се предпази от силно подуване на клепачите. Работата на чесновите червени полета беше най-наказателната. Тук енергията привличаше розови прашинки и цялата останала чистота на аурата, от която бяха създадени потъваше под тежкият слой и задушно-парливата му миризма. Да, тези, които режеха само горните листа и ги скупчваха за да ги изсушат, мелят и създават брашнена каша за наказаните бяха най- добре. За тези като Даника, които трябваха да измъкват вече узрелите растения и да ги почистват, а после да отделят скилидките от стъблата -  си беше тежка задача. Имаше толкова по-слаби от нея и с по-малко енергия и толкова трудно беше за тях, но тя не се страхуваше. И защо да го прави? Рано или късно трябваше аурата и да бъде засмукана или от вампер или да изкара наказанието си и да бъде върната във Великата Аурис без правото да се роди повече. И двете алтернативи означаваха пълно изчезване, но разбира се втората беше по приемлива от това вампер да те преработи като негова червена енергия.

    Изведнъж нещо просветна. Тежкият горещ вятър зафуча и бавно пречупи листата на още не обработените червено розовеещи растения. Тя вдигна поглед. Беше изработила малка мрежичка от кожата на гъба – спора, която да не дава възможност тежката миризма и парливото ухание да влияят  силно на сетивата и,но това не я предпази от светлината, която я озари. Очите и се затвориха от  синьо виолетовото лъчение, което я заслепи. Силата на светлината намаля интензитета си и тя отвори очи. Той беше там. Разбра веднага, че е Висш аурист. Спомни си трептенето от енергията на Саая.  Косите му бяха живи и блестящи. Сгъстените изпарения не пречеха на яснотата , с която Даника виждаше фигурата му. Очите му,сякаш пробиващи всяко мътно очертание на червеникавата мъгла с  най-синьото озарение, което беше виждала някога, немигащо бяха впити  напред, сякаш я пронизваха…Сякаш? Тя помръдна, наведе си отново и извади с мъка две големи растения. Пак вдигна глава. Той все още беше там или…Не, не беше на същото място, а беше разполовил разстоянието. Даника  усети напрежението и в другите. Тъмно розови пламъчета искряха над полето. Да, той не отместваше очи и те гледаха право в нейните. Тя потръпна.” Време ли беше? Сигурно и те са вампери, макар и висши…” – си помисли тя, и после инстинктивно, без дори да се усети повдигна рамената си, наведе брадичка, кимна сякаш за поздрав и се обърна да си върши работата. Каквото щеше да  става щеше да  стане. Съзнаваше го. До сега се беше опазила от домогванията на низшите вампери, които ги надзираваха в къртичините, но напълно съзнаваше, че колкото и да бъде смела, начините, които измисляше всеки път вече изчерпваха идеите и, така че не можеше да продължава до безкрай…Вамперите бяха опасни. Не не само те изпиваха, но и преди това, с онези към които имаха странна непоносимост си поиграваха. И тази тяхна игра беше по ужасяваща от самото изпиване. Даника потръпна, но не се стърпя и отново погледна към сияещият. „Ако Нисшите измисляха такива игри, какво ли беше при Висшите? Той се беше доближил до най-близката аура. Това беше малката Наая. Даника потръпна. Тя беше с най-слабата енергия и летлива аура от всички останали в къртичините. „ Няма да стане!” – си помисли тя. Не можа да се стърпи, захвърли чесъна настрана и се отправи към Сияещия. Очите му остро чертаеха в енергийната и аура. „ Не ме е страх! Не ме е страх!” – повтаряше си Даника и изведнъж, сякаш кълбо енергия избухна в нея – „ А, не си познал ти! Няма да ти дам да си играеш с нея! Не и докато съм тук и има и малка капчица енергия в мен!”

Изведнъж вятърът утихна. Изпаренията се сгъстиха, а после сякаш се вдигнаха като завеса. Картината пред очите и застина - всичко се беше вкаменило. Нямаше и следа от трептяща червена енергия.  Лед пролази по аурата и, а след това горещината я завладя. Стихийно, сякаш я бяха вкарали в пещите, където милиони неизброими чеснови питки се печаха за храна, в нея лумна енергиен поток. „Да, вампер е…или нещо много по-лошо.” - си помисли замаяно тя. Той и влияеше и я беше спрял. Нещо я обгърна и прикова към силното изгарящо я в светлина тяло. Аурата и проблесна под слоя розов прах и с остра сила в нея се вля нов цветен светлинен поток. Тя забрави за всичко наоколо. Единственото усещане, което я завладя беше опияняващият аромат на тамянна**** смола и нагорещено масло от смирна. Изгаряха я с дъх и устни. Изпиваха я и се вливаха, но тя не можеше да помръдне. Раздиращи малки игли се забиваха… Светлинните потоци заиграха стремглаво в нея. Забрави за всичко останало…И за всичко отминало. Аурата и се разля в светлината на неговата. Не и се искаше вече да се бори …и не знаеше, че вамперите имат и други начини да изпиват цвета ти, освен с изцъклените си огледални очи, в които се оглеждаш и докато го правиш виждаш как се разтваряш и изчезваш… „Ще изгоря…в това виолетово-синьо сияние…Толкова светлина!” потръпна тя, преди слабостта да надделее. „ Не!”- изкрещя нещо в нея и енергиен поток обля същността и – „Не! Няма да се предам!”

Следва.