Авлигите

                                                   АВЛИГИТЕ

   Пролетта беше разцъфнала с цялата си прелест. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта и през отворената врата и прозорци нахлуваше свежа, приятна топлина. От близката гора идваше ухание на зеленина и се чуваше птича песен. Две градски врабчета кацнаха на парапета на терасата, припряно изчуруликаха и бързо отлетяха. Беше дошло време да се свиват гнездата.

В такова априлско време не можеш да се задържиш вкъщи и решихме със съпруга ми да отидем тоя ден на село.

В къщата на покойните му родители никой не живееше, но често я посещавахме. Тя е в края на селото, под близкия хълм, с голям двор зад нея, в който растат два ореха, няколко джанки, дребни храсти, жив плет и различни треви.

Пред къщата е по-малката градина, където освен старите асми има една също толкова стара круша, две ябълки, две черешови дървета, липа, две смокини и две-три диви вишневи дръвчета. През всички сезони на годината те се обитават от най-различни птици, които внасят живот и жизнерадост.

Заехме се с обичайната градинска работа – аз да изнеса саксиите и да разсадя цветята, а мъжът ми започна да коси малките тревни площи.

По едно време чух, че свистенето на косата спря и тръгнах към съпруга си.

       — “Тихо, тихо”- ми каза той... ”виж...виж....”- и ми посочи нагоре към

клоните на крушата.

Погледнах и видях да проблясва жълто-черното до зеленикаво оперение на птица, всъщност бяха две. Авлиги ! Мъжка и женска. . На село им казват златен кос, заради това своеобразно жълто оперение с цвят на старо злато. Изящество и красота! Не помръдвахме и гледахме с възхита. Авлигите една след друга изсвириха бързо чудна мелодия и също тъй бързо отлетяха към ореха в задния двор, продължавайки да припяват своите трели.

Бяхме много впечатлени от тези красиви прелетни птици и дълго си говорихме после за тях. Разказах на мъжа си, че някъде съм чела, че учените-орнитолози оприличават пеенето на авлигите със звученето на флейта. Бях прочела и разказ на латинския писател, съдия и историк от 2-ри век от н.е. - Авъл Гелий, който в книгата си “Атически нощи” описва, че “от поколение на поколение се е предавало схващането за лечебните свойсва на флейтата” . Това той открил и в трудовете на Теофраст от 3-2 век пр. н. е., ученик и приятел на Аристотел, който пишел, че “ако при остър пристъп на ишиас, някой флейтист изсвири нежна мелодия на своя инструмент, болките намаляват. Дори змийски ухапвания можели да бъдат излекувани с хармоничните и мелодични звуци на флейтата, а и свиренето на флейта лекувало невероятно много други човешки болести....”

        — Ами, може и “флейтовата” мелодия на авлигите да лекува, знае ли Господ... – каза мъжът ми усмихнат.

        — Всичко е възможно на този свят... – съгласих се аз.

Дълго си разказвахме разни случки, спомени и поверия за птици. Той си спомни, че навремето баба му пеела тъжна народна песен за рано починала млада невеста, която се превърнала в гугутка. Идвала гугутката на плодното дръвче в семейната градина и гукайки казвала на овдовелия си млад съпруг: “ заклевам те, мъжо любими, ако се ожениш, децата не оставяй, а да ги гледаш...”

Вече отпочинали, след тези интересни разкази и доволни от свършената работа, се прибрахме в града.

На следващата пролет....На следващата пролет мъжът ми го нямаше. Почина внезапно! Аортата му изневери и беше неспасяемо. Шокът и мъката ми бяха неописуеми! Обичахме се още от деца и живяхме щастливо заедно 50 години...Синовете ни бяха големи мъже, но виждах, че вече ще живея само заради тях. Животът ме подхвана и носейки тъгата си, трябваше да гледам напред.

В края на април отидох на село. Лятото наближаваше и слънцето попрепичаше. Свърших в градината, каквото свърших и се качих на втория етаж да почина малко. Почти се бях унесла и... о, Боже! Чух познатото изсвирване на “флейта”! Скочих и тихо се приближих до прозореца. На черешата отсреща проблесна жълто-златната окраска на авлига. Беше мъжкият, сам. Мълчаливо стоеше на клонче и не помръдваше. Погледна към мен с тъмночервените си очи. Гледахме се по-малко от минута, а в главата ми се стрелна мисъл – защо ли пък мъжът ми да не се е превърнал точно в тази мъжка авлига! Беше толкова красив и очите му станаха сини! Толкова мил - да ти проговори! Докато наблюдавах птицата, тя изведнъж отлетя.

Върнах се в леглото и с тези хубави мисли съм заспала дълбоко. В съня си усетих, че някой нежно ме гали по ръката и с широката усмивка на мъжа ми каза: ” хайде, стани да полетим..” Гледаше ме умоляващо със сините си очи и аз посегнах към него. Уж се хванахме за ръце, а те бяха крилца! И… полетяхме! Почувствах се лека, ефирна и щастлива. Носехме се над красивата долина, виждах слънцето, проблесна рекичка, язовир. Красота! Пеехме, а прекрасната музика на флейтата изпълваше цялото ми същество. Той ми говореше нещо, което не разбирах, поглеждах го, опитвах се да му кажа, колко много го обичам, а не можех, не можех....

Събудих се замаяна, а сълзите се стичаха по лицето ми...

Маргарита Иванова

гр. Ловеч