Незримите очи на вечерта сякаш се бяха втренчили в нея. Тя усещаше, че един друг магичен свят се опитваше да измести вниманието ù към себе си. В този свят невъзможни неща нямаше. И Ая му се отдаде напълно.
Не можеше и не искаше да се бори с него. Усещаше го толкова близък и уютен, че протегна ръка към малкото си огледалце, докосна се до стъклото му и промълви:
Огледало в сребърен обков,
отведи ме в свят, за мен готов,
дето всяка мисъл в думи става,
ето чака ме и се надява...
Пространството се изпълни със снопове от лъчи - жълти, червени, виолетови, сини. Цветовете заиграха по стените на стаята. Една врата се отвори и Ая потъна в лоното ù. "Къде съм?"- помисли си тя изненадана.
Светът, който я беше привлякъл, се оказа не толкова различен от реалния. Беше подреден и светъл. Всяко нещо в него си имаше своето място и своята роля. "Колко е истинско!" - прошепна тя сама на себе си. Огледа се и видя, че всяко нещо в този свят живее свой собствен живот, независим от другите неща.
"Ехо! Ехо!" - ...