Ая и светът на фантазиите

Незримите очи на вечерта сякаш се бяха втренчили в нея. Тя усещаше, че един друг магичен свят се опитваше да измести вниманието ù към себе си. В този свят невъзможни неща нямаше. И Ая му се отдаде напълно.

Не можеше и не искаше да се бори с него. Усещаше го толкова близък и уютен, че протегна ръка към малкото си огледалце, докосна се до стъклото му и промълви:

Огледало в сребърен обков,

отведи ме в свят, за мен готов,

дето всяка мисъл в думи става,

ето чака ме и се надява...

Пространството се изпълни със снопове от лъчи - жълти, червени, виолетови, сини. Цветовете заиграха по стените на стаята. Една врата се отвори и Ая потъна в лоното ù. "Къде съм?"- помисли си тя изненадана.

Светът, който я беше привлякъл, се оказа не толкова различен от реалния. Беше подреден и светъл. Всяко нещо в него си имаше своето място и своята роля. "Колко е истинско!" - прошепна тя сама на себе си. Огледа се и видя, че всяко нещо в този свят живее свой собствен живот, независим от другите неща.

"Ехо! Ехо!" - чу се полудетски вик откъм гърба ù. "Тук съм! Ела при мен!" - продължаваше да настоява той, докато Ая се въртеше и го търсеше с поглед. "А това не е ли...?" - и мисълта ù секна от изненада, когато пред погледа ù се озова първият текст, който бе писала. Беше измачкан и пожълтял. Беше забравен и изоставен. Разкривените букви по него ù напомниха за онзи етап в детството ù, когато си мислеше, че светът винаги ще си остане по детски чист и подреден...

Ръцете ù инстинктивно се втурнаха към него. Толкова искаше да изтупа прахта, насъбрана по гънките на листа. Толкова искаше да го изпъне и да го прибере в малкото джобче на пижамата си - близо до сърцето си, но в мига, в който ръката ù щеше да го докосне, той изчезна. "Ах!" - изплашена подскочи тя - "Как е възможно?!" и Ая разбра, че все пак има и невъзможни неща.

Пространството  около нея сякаш се изкриви и придоби гънките на стария лист, който се опитваше да докосне. Сега гласът му се разнесе около нея променен  - провлачен и далечен, изкривен и толкова близо до ухото ù: "Ние сме светът, който ти създаде! Ние сме нещата, които ти написа..." - в този глас кънтяха сякаш гласовете на хилядите думи, изписани от нея. Да, те имаха своята подредба, но в изкривения свят на изписаната ù фантазия се бяха разбутали като парченца от пъзел. "Нареди ни! Подреди ни, за да продължим да съществуваме!..." Куп звънливи гласчета се обадиха от една гънка на листа и Ая се втурна към тях. Бяха ù толкова познати. Бяха ù толкова близки, че ù се прииска отново да ги чуе: "Къде  сте, Думички, откъде се обаждате?!"- питаше тя, въртейки се около себе си, но те не отговориха. "Явно - помисли си тя - ще трябва да се заема с тази бъркотия! Но откъде да започна?! Ами - да!" И зарадвана от собственото си откритие малката Ая коленичи. Ръцете ù започнаха да приглаждат хартиената повърхност, върху която седеше и скоро листът там стана гладък.

Тя се измрънка нещо, наведе и го целуна, после щракна с пръсти и посочи към мястото, но вместо там да се появи дума, се образува дупка - като от изгорено с лупа.

"Олеле! Какво направих?!" - разстрои се тя и ядосана, повече на себе си, потропна с крак. "Ще опитам пак - май сбърках заклинанието си! Ще пробвам така:

Нижа думи в броеница –

сплитам мисли в косица;

После с падаща дъга в лилаво

всяка моя сричка подчертава,

ала слънчо щом изгрее рано,

листовете празнички са само...”

Размаха ръце и описа кръг около себе си – голям, колкото едно море, и – чудо! – думичките се наредиха. Едно листче сякаш се откъсна от големия лист, но право и хубаво. "О, моя скъпа Ая, по-лесно ще стане, ако си спомниш първото от нас!" каза то, завъртя се за благодарност около нея, целуна я по бузата и се изправи, сякаш подредено в книга. "Ура!!! - помисли си Ая - вече знам как да подредя разбърканите думи!!! Я да видим сега:

Всички точки, запетаи,

разпилени в тази стая,

бързо в своите кресла седнете

и в листята ми се подредете:

Всяка трябва място да си знае,

не безцелно тя да се мотае!

Хайде, и тирета,  а и скоби

да намерят своите покои!

Та да можем дружно всички

да нанижем думички и срички,

че и  първото от вас, Неща,

да си спомним ей сега!

И думите, и сричките, и точките, и тиретата, и запетаите, и скобите, а след тях и листовете се занареждаха едни подир други. Ая им се порадва, но умората ù надделяваше. Тя прошепна заклинанието си за обратно връщане в реалния свят и думите му се изписаха с огнени букви в пространството около нея:

Време ми е да се връщам вече,

че нощта почти изтече.

Огледало в сребърен обков,

отведи ме пак в моето легло! 

Цветовете на дъгата отново се завъртяха в нестихващ танц наоколо ù. Жълтото следваше червеното, синьото следваше жълтото, червеното гонеше синьото... Цветове и думи се сплитаха в едно. "Ще се върна тук!" – извика Ая точно преди огледалото да я върне в реалността. "Ще се върна!" - повтори си тя, приседнала върху леглото. Протегна ръка, дръпна завивката и мигом заспа. Сънят ù беше странен. Някак си насечен, някак си притеснен. Дали от умората на огледалния свят, или от друго нещо, Ая хем спеше, хем усещаше, че нещо я вика и тя трябва да се отзове. Това тягостно чувство се просмука в нея и тя остана без сили, остави се то да я поведе към неочакваното. Пред очите ù се рисуваха всякакви пейзажи, пребродени вече през листите ù, разказани с думите ù, осъзнати в мислите ù. Но нещо я караше да изтръпва - едно неспирно търсене на Нещо. И когато сънят ù я заведе в малка приказна книжарничка, тя зърна с крайчеца на окото си Нещото. То беше сбутано измежду многото неща на лавицата и оставаше скрито за този, който не го търсеше. Беше изискано, беше ръчно изработено и красиво. Ая се усмихна сама на себе си - "Ето го моето Безценно! Намерих го!" и протегна ръка, за да вземе новата подвързия за своите изсънувани разкази. В този миг, когато ръката ù се докосна до Безценното, тя скочи. Озова се обратно в тишината на стаята си. Утрото се протягаше лениво под прозореца ù и... и в едната си ръка, незнайно как, тя държеше безценната подвързия от приказната книжарница. Погали я - кожата ù беше опъната и някак мека. По нея се различаваха странни шарки, сякаш бяха на древен език. Без да иска прокара  подвързията пред огледалото и то сякаш изстена. В стаята отново заиграха различни светлини и Безценното натежа в ръката ù. Малката Вещица се изплаши, но любопитството ù надделяваше с всеки изминал миг. И докато светлинките все още шареха по стените, тя отвори прекрасната подвързия. В нея се бяха наредили разказите – старички бяха и поразказани вече пред много хора, но те стояха там, сякаш чак сега намираха своето убежище.

През отражението ù в огледалото в нея се втренчваха две очи - нейните, но сякаш я гледаха от един забравен миг, от една училищна скамейка, където за първи път се бе докоснала до тайното познание на магията на думите... "Ах, сякаш говоря със себе си!" - тази мисъл се натърти в съзнанието ù, сякаш бе камък. И това продължи часове - разговорът между Ая и собственото ù отражение се превъплъщаваше в страниците на един роман. Роман, който щеше да я дари със силата на словото.

Когато започна да осъзнава случващото се, тя вече беше израснала - детското в нея беше загубило миловидния си облик и тя се разпозна като млада и хубава дама. Завъртя се с целия си финес и грация пред огледалото.

То въздъхна и се изви по образа ù, дълбокият му глас се протегна из стаята: "Имаш още много да учиш, моя малка Ая! Но аз съм тук - ще скрия грешките ти, ще те укоря, когато си виновна или не внимаваш, но аз винаги ще бъда до теб..." - гласът му се отдалечаваше от нея, но тя го чуваше все още ясно. Беше се приближила до прозореца, който огледалото ù отразяваше в своя обков и се усмихна на света, останал зад стъклото му, светът, който я чакаше да напише романа си.