Аз, душата от България

Недей, не трябва! Не е дошло времето! Всички сякаш ми крещяха и може би си мислеха, че могат да променят нещо…                                                                                                              Случи се толкова бързо. Трябваше да се родя! Исках! Сега и точно в България! И тръгнах, поех по пътя към Земята, където една малка страна не спираше да ме радва и удивява сред безкрая. Обожавах я! Толкова красива! Едновременно земна и неземна! Никъде другаде не открих такова съвършенство. Никъде, а бях виждала много територии, на много планети. Но това беше преди да се родя.                                                  Нека да разкажа първо защо пожелах да се родя и защо избрах точно тази страна. От моя свят бях изследвала безкрайността до плюс безкрайност. Там бях изследовател и поет. Имах всичкото богатство, което е нужно във Вселената. Имах себе си, един неуморен, търсещ, изследователски дух. Можех да посещавам всякакви планети, да помагам на всякакви индивиди, без те да ме виждат. Без да разбират, че зад техния успех, една душа е дала всичко от себе си, за да осъществят мечтите си. Обичам да помагам. Така се развиваме, като намираме щастието в триумфа на другите. Да усетим тяхната радост, тяхното величие в определен момент и да го споделим в сърцето си. Бях пребродила Вселената многократно. Динамиката, движението, непрестанното търсене, сякаш се бяха слели с мен самата. Ангел ли? Не, не бях Ангел. Ангелите не плачат. Аз плачех, когато не успявах да помогна. Изживявах безсилието си пред упоритостта на някого, пред неверието му в себе си, в другите или в доброто. Затова мисля, че не съм била Ангел. Но се прехласвах пред поезията, пред красотата на изказа. Пред начина, по който поетите рисуваха изживяванията и впечатленията си. Как може с толкова малко думи, да се разкрие цял един свят? Когато при нас се появи творбата на една душа от Земята, слушах в захлас, поезията, която започваше така „Земя, като една човешка длан…“ Тази душа беше нарекла стихотворението си „България“. Бях впечатлена! Поисках да видя това удивително място, заради което душата беше толкова щастлива и горда, от това, че живее в малка, но много красива страна. Тогава останах без слово, загубих ориентация, просто стоях и съзерцавах и ми се искаше завинаги да запомня и да нося това място в паметта си. Аз, която бях пребродила необята се влюбих! Влюбих се в планини, които имат толкова история. Места, в които земните хора са се развивали, обичали са се, създавали са своите поколения, предавали са знания, търсели са и са намирали истини… Видях и други, криещи се в тези планини, поемайки силата и величието им, за да успеят да извоюват свобода за децата си, родителите си, любимите си същества, за да продължат да се развиват като народ! Видях прекрасни дървета, цветя, а зеленината беше пленителна. Но не можех да усетя ароматът им. Нямах този дар. Имаха го само земните жители. Видях в далечината самотна местност. Но там, сред камъкът имаше един конник. Пазител на родината си. Той беше толкова древен, колкото и самото място – помислих си. Тогава конникът, сякаш погълна един слънчев лъч, засмя се на мислите ми и започна да ми говори. Там, от скалата.                                                                                                                                   – Здравей, чуждице! – каза ми той. Каква любов струеше от очите му, когато ми заразказва за себе си и народа, който закриляше. – Не си успяла да научиш повече за хората тук, но това е заради възхищението ти пред на красотите на България. Велики владетели са писали на скалите, историята на този народ. Той е имал всичко, което е пожелал, защото се е управлявал от мъдри водачи. Българската нация е най-древната и никога не е променяла името си. Несметни богатства ми поверяваха, знания, история, когато идваха при мен по тези свещени места. Все още ги пазя, за да ги подаря на достойните, с чисти сърца, когато му дойде времето. От античността до днес, много неща съм видял. Вековете отминаваха, а сезоните рушеха всичко, докато не остана само образът ми на скалата. Душите заминаваха в отвъдното, връщаха се отново, преродени, за да изгладят своите несъвършенства. Както и да ме наричаха тези смели и твърди творения на природата, наречени българи, винаги са знаели, че аз съм техния пазител. Някога Древни Учители също минаваха от тук. Беседвахме, както сега с теб. Любовта им към този древен род беше чудотворна. Знаеха, че колкото и да се опитват да ги унищожат, дори да загубят следите на своята история, българите никога няма да загубят душите си… Повечето. Щедростта, човечността и милосърдието, не могат да бъдат изтръгнати от човешките им сърца. Дори молеха Нашия Небесен Баща да бди над тях. Злото също го знае. Единни ли са, тези смели души, ще сътворят чудеса. Затова сега всячески се опитват да ги заличат. И не само сега. Все пак, колкото и малка територия да населяват, винаги ще има българи. Просто вярата в боговете, която стоеше над всичко в ума на човешките създания, винаги е била голямо оръжие в ръцете на злите сили. Така се създадоха религиите, за разделение на човешкия род. Светът винаги се е учел от българите и тяхното умение да обединяват народите, а доброто и злото непрекъснато са воювали. Битката, която водят е за всяка една душа на тази планета. Не случайно тъмата всячески се опитва да заличи българския слънчев ген, който всеки един потомък на този смел народ носи във вените си. Но времената се менят, преди, това се случваше с коварство и сила. Сега е с хитрост, затова оръжието днес е лукавството. Целта им – българите да се самоунищожат един друг, да избягат в далечни земи и изобщо да се обезличат. Само аз зная, колко голяма е българската мощ, ако хората са единни, каква сила притежават, когато бранят потомството, родината, обичаите, традициите, наследството си – материално или духовно. Бях свидетел на техния възход, сега с мъка гледам как изпитват тяхното търпение. А ти, чуждице би могла смело твърдиш, че общувайки с мен си се докоснала до самата античност.                                                                                                                                    Скалният конник се оказа още по - древен, но умилението, с което ми споделяше историята на това късче земна плът, любовта и мъката му по това изстрадано място и силата на българския дух,  молбата да се изкача на върха, когато слънцето залязва бяха толкова искрени, че не можах да откажа. Тогава, там, от върха, наблюдавайки как планината заспива, изгря луната. Докосваше всяко стръкче трева с нежното си сияние, сякаш придаваше увереност на всичко наоколо. Беше невероятно, беше пленително, беше незабравимо! Продължих да обикалям сред реки и езера, извори и потоци, които с трепет бяха отдавали животворният си дар на всеки. Сякаш там, всяко камъче беше на мястото си. Какво съкровище имат земляните! Мисълта ми бе прочетена от едно малко поточе. Сред шума на водата, то сякаш ми предаваше мислите си. Било е голяма река, но хората са я замърсили. Изхвърляли са боклуците си на брега. Изсичали са горите. Тровели са го с вредни химикали, но тровейки почвата са убивали и Земята. Тъга изпитваше поточето. Въпреки всичко беше съхранило едно свое вълшебство. Да лекува уморените тела на човеците. Ако някой го открие. Пресъхнало от човешката грубост, то се беше сгушило зад малка планинска поляна. Но все пак още имаше вяра в доброто у хората. Надяваше се, че са останали хора с добри сърца и то ще може да им помага. Индивиди, които ще успеят да се преборят с унищожителите на една древна хубост. Разказа ми, че не е било самотно. Били са четири пълноводни реки, но това е било много назад във времето. Другите три са се скрили под земята и така за обитателите на това място са пресъхнали.                                                                                                                  Имаше и други планини, равнинни местности, гори, градове. Когато разглеждах един град, беше тъмно, имаше много сгради, а зад всяка от тях светеха по много светлинки. Колко ли човешки съдби има зад една светлина например? Вглеждах се в повечето и усещах тъга. Унесена в размисли стигнах до един бряг. Съмваше се и видях морето, синята шир, сякаш в далечината се сливаше с небесното пространство. Бреговете осеяни с пясък, хората край морската ивица, които с преклонение се любуваха на тази прелест, възхищавах им се. Тогава от морските дълбини изплува делфин. Забеляза ме. Почувствал възхищението ми пред хората, жителят на водата се разплака. Беше много интелигентно същество, макар че не беше човек. Не пожелавам на никого да види сълзите на делфина. Душата ми ридаеше с тъжния му разказ, за това как хората ги убиват. И не само тях, а и всички  риби – основната прехрана на рода му. Умират делфините, заради месото и маста, която приготвят от тях. Сред тъжно споделената история, разбрах, че може би ще изчезнат. Чиста душа беше това морско същество. Красиво създание с природен интелект и доброта.                                                        Любувах се на разкошни, пленителни гледки, уникални земни простори. Продължих да се възхищавам на природата, носейки тъгата на земен делфин със себе си. Изведнъж спрях, защото нещо в небесата привлече вниманието ми. Беше огромна птица. Макар, че имаше внушителни размери, не изпитах страх. Отново усетих онова чувство на дълбока печал. Това беше последният полет на летящото същество. От гърдите му сякаш извираше мъка, болка, но и неизмерима гордост. Странно съчетание, тази мисъл се появи в съзнанието ми. Възможно ли е да изживяваш печал, а над всичко да стои гордостта? Птицата продължаваше полетът си, а от мястото, от което я съзерцавах, ми се струваше, че сякаш закрива небето с крилете си. Дълго я гледах, исках да запомня завинаги този полет. Мощта и силата, с която се изпъваше цялото същество на този вид, предизвикваха страхопочитание в моите и без това смесени чувства. Не зная колко време продължи всичко, но летецът кацна и впери изпитателен поглед в мен.                                                                                       – Как се казваш, горделиви? – попитах притеснено. Не се страхувах, че ще ми навреди. Страхувах се, че няма да ме уважи с внимание. След дълго мълчание, сякаш му бе трудно, той разкъса създалата се тишина с много нежен, но хриптящ глас.                                – Царски орел. Някога българите ме почитаха като свещена птица – лекичко помръдна почти черните си пера и продължи – сега хората са ни обявили за вреден вид. Унищожават ни по всякакъв начин. Много обичах една орлица, но един ловец я уби. После чух, че щял да отреже краката на моята любима, за да завери ловният си билет. Сълзите закапаха една след друга от малките очички на тъжния влюбен. Нямаше следа вече от гордостта. Само жал.                                                                                                              – Не можах да отгледам потомство – продължи разказвачът - хората изсичаха високите дървета, почти не останаха тополи. Пръскаха отрови от небето, палеха пожари. Загива видът ми, странниче – от очичките му като перли се нижеха сълзите, перата му ставаха мокри до под клюна, но той продължи изповедта си. – Обичах да летя, с гордост обхождах небето. Обичах и хората, а сега се питам, как може хора със зрение да са толкова слепи? Как може хора с душа да са толкова празни? Как може хора с любов да са толкова безчувствени? Имат знания, но ги погубват! Търсят истина, но я отбягват! Имат дар, но го пропиляват! Хората са най-опасните за себе си същества! Сами си вредят, после търсят причини за неудачите си! Самите те са причината, създадена от безпричинието! Личната драма на Царският орел остави в мен дълбоки следи. Този горд покорител на въздуха бе осъден на смърт. След като сподели последните мигове от живота си с мен, ме помоли да го оставя на спокойствие да се пресели в отвъдното, като че ли надявайки се там отново да открие своята любов.                                                                                               – Довиждане, приятелю, прошепнах аз и продължих похода си под синевата. Отново плачех, отново от безсилие! Отново не можех да помогна. А трябваше да намеря начин. Реших за себе си, че ще опитам. Растенията около мен започнаха да шептят, сякаш успокоявайки ме. Казваха ми, че българите са най- щедрият силен дух! Най -благолюбивият, боголюбив, състрадателен и велик народ на Земята.                                       Друга планина обаче, усетила сякаш моето неземно присъствие, ме зовеше с величието си. Българите я нарекли Рила. Силата и спокойствието, което излъчваше, сякаш имаха притегателна нишка и аз потеглих към нея. Изумителни гледки. Вече окончателно се влюбих в това малко кътче, наречено България!                                                                              Бях посещавала Земята и друг път. Много харесвах един остров. Наричат го Бали. Мислех, че там се крие истинската красота на тази планета. Харесвах също и една огромна страна,  много красива, но с огромна територия. Ако на толкова голямо място има красиви пейзажи, е разбираемо, но на малка територия, в която е събрана толкова хубост – бях заинтригувана. И когато видях природата на българската територия, се питах как съм пропуснала това място. Наистина като една човешка длан – подходящо сравнение. Всичко беше изумително и прекрасно!                                                                                          Рила ме помоли да дойда през пролетта. Какво ли е пролетта? Опитах се да си спомня, дали съм я проучвала.                                                                                                                – Пролетта е земен сезон, отговори ми едно езеро с причудлива форма. Трябва да я усетиш – каза ми то. – След дългата зима, друг земен сезон, когато земята е скована от студ и обсипана със сняг, пролетта е онази любов, която съживява всичко.                       – Като прераждането ли – попитах учудено?                                                                                    – Не, по-скоро, като ново начало – търпеливо ми обясняваше езерото. В разказа му се включиха и други близки езера. Колко много красота, събрана на едно място! Езерата ми разказваха за себе си. Те също бяха много древни, като етноса, който населява територията.                                                                                                                                   След това чух самата Земя. Тя излъчваше зов за помощ! Беше уморена от обитателите си. Вредяха на природата, убиваха се взаимно. Не ценяха подаръкът от Нашия Небесен Баща, който им бе даден – животът! Не ценяха планетата, която обитаваха, не разбираха каква огромна вреда всъщност сътворяват. Разплаках се отново. Как да помогна? Какво можех да направя аз? Дори не бях от Земята. Посъветвах планетата да иска помощ от цялата Вселена. Има толкова добри души, щастливи светове, може би те ще успеят да я спасят?                                                                                                                Чувството, с което се завърнах в моя свят беше носталгия към красотите на едно място в необята и болка от страданието на една малка планета. Мисълта ми повтаряше, че трябва да помогна. Бях влюбена в територия, наричана България и тогава реших – ще се преродя! Започнах да работя по прераждането си, но не спирах да чувам зова за помощ от дъното на планетата към безкрайността. Моето време все не идваше, а вече се уморих да чакам. Тогава избрах най-добрата майка за моята същност. Земна майка, която щеше да ми подари цялата си любов, цялата си доброта и всеотдайност. Знаех, че нямам разрешение от йерархията. Реших, че ако се родя сега, няма да ме върнат, надявах се да не го направят. Надявах се да оценят стремежа ми да помагам и любовта ми към България, новата ми земна родина. Надявах се да разберат, че земните ми родители са най-подходящите преродени души. Вярвах, че ще успея. И успях. Родих се, не ме върнаха, но зная, че ми помагат, когато могат. Благодаря им.                                             Сега докосвам ручеите, дърветата, вдишвам аромата на цветята, ала сега не мога да помагам, както преди. Но не се отказвам, търся начин. Ще успея. Винаги успявам. Затова дойдох! Една от милиардите души във Вселената. Просто се влюбих в природата на България, а сега я обичам много повече. Заслужаваше си. Да съм тук и сега. За нищо на света не бих променила изборът си! Аз, душата, прашинката от вселената, създала храм в себе си на една малка, красива страна, търся начин да докажа любовта си към нея! Споменах, че съм поет, нали? E, не съм загубила дарбата си. Пиша. Ето и стихотворението, което посветих с преклонение на красивата ми родина!

Родино

Българийо, пред тебе коленича –

прашинка от вселената, душа

прекланям се пред твоето величие,

пред сила, пред борба и красота!

Във тебе обожавам планините,

морето, синевата, езера.

И гордостта нахлува във очите,

когато те погледна от върха!

Родино моя, дом в света огромен,

дали съм те избирала – не знам...

Душата ми ще пази всеки спомен,

в една прашинка храм ще ти създам!