Аз и времето до мен

Изчезна музата ми, т.е. ТОЙ или ТОВА.

Не се получи да го задържа.  Не зная как да го намеря, остави от себе си тъй малко, само част от име и думите, с които ме накара да последвам своето въображение. А следата е така чуплива, едва пристъпвам по нея, защото се страхувам, че ще се пръсне, ще разпилее около мене своя прах, а после вятърът ще го раздуха по други краища, следи ще има много, а после безнадеждността ще ме изпълни вечно...

Страхувам се за времето, което няма да ми стигне да напиша най-важното, а всъщност зная ли за мен кое е то?...  

До мен стои часовник, моя сянка, която ме преследва от рождение, не се разделяме. Понякога го ненавиждам - прецежда, скъперник сякаш, едва отпуска ми секунди, колкото, за да живея. Друг път нехайно отваря времето и то изтича като вода през шлюз, разсипано, безценно...

Живея като на сън, не зная това което тук седи и пише аз ли съм, тъгата ми ли, душата ми ли диша и какво ме води! Коя от мислите си да последвам, през какво да мина, да си повярвам ли и ако да, сега ли?! Самата аз се чувствам като във пашкул, обвита съм от своя нишка, сама съм се оттеглила в това убежище-затвор, за да реша какво съм, дали да си остана скрита и да загина без светлина, дали да се превърна в свободна пеперуда или да се науча да пълзя?!...

Ще трябва още да се уча от НЕГО, времето-часовник, приютено в мойта сянка, времето, което не познах през всичките години, което оставяше ми за накрая все най-важното и тъкмо да се докосна с разбирането си, изплъзваше се със стрелки с големи крачки, в ръцете ми оставяше усмивката на своя циферблат, размита, разкривената, която сякаш казваше с насмешка: "Пак те изпреварих!"...

И пак... поправен циферблат, стрелките нови, готови да вървят пред мен и аз - на старта, в началото на следващата обиколка, която животът ми предлага да направя, сглобеният наново часовник-време да отброява крачките, които ми се дават и възможност нова - да спре ръката ми брояча, ако успее, ако този път по-бързата е...