Аз искам да живея
Ехооооооо?
Чуваш ли ме?
Аз искам да живея. Искам да живея… не на думи, не чрез изречения. Аз искам да усетя с всяка моя фибра, че живея. Искам да полета, да пея… да се смея. А после да падна… болезнено от високо. Нищо, че ще боли… Нали ще чувствам, че живея!
Аз искам да живея – сега… в този миг, а не след 10 години.
Аз искам да живея! Да, знам, ще кажеш сега не е време за поезия. То и за проза не е… а за живота ни най-малко. Никога за нищо не е време. А то дори не отминава… винаги еднакво, само аз се променям. Само аз си отивам… чуваш ли?! Да, тихо е, знам… но заслушай се!
Чу ли как тупти сърцето, мечтаещо да живее?!
Да, тихо е… но то и мечтата е тиха. Тя мечтата е като денят – всеки ден с изгрева се ражда. И във всеки един миг тя бива обиждана, отритната, неискана. От чист лъч надежда тя се превръща в кална, мръсна илюзия. Тогава се появява красивият залез, а после настъпва и мракът. И тя – мръсната, ненужна мечта си отдъхва, защото обгърната от тъмнина, никой не може да я види… Никой не може да я нагруби или удари. А всеки удар, всяка една дума… я убиват, отнемат от нейния мизерен живот… Но тя продължава да живее, нищо че е тиха. Тя продължава да живее… дори когато сърцето е пусто, тя остава…
Знаеш ли? Днес си отива, а утре наближава. А аз искам… само един миг живот. Искам само един миг, в който мечтата да се осъществи. Искам един миг, в който тя няма да се чувства неискана илюзия, а мечта – лъчът надежда… или шепотът на сърцето.
Аз мечтая за момент, откъснат от времето, когато ще бъде време за проза и поезия. Когато ще мога да полетя… високо, високо… Ще пея, ще се смея… ще живея. После ще падна. Ще боли и мигът ще свърши. Тогава всичко ще бъде както винаги е било… с малката разлика, че за мен всичко ще е различно, защото ще знам… че съм живяла…
© Галина All rights reserved.
