АЗ, РЕНЕ СОАРЕ
Да ми се свият топките като свински оченца, ако знам какво да правя! Да взема да отида до църквата - не е далеч. Може. Падретата от приюта ще ми отделят легло в общата спалня и ще ме нагостят с паница варен грах. Само че за тая милост ще ме вдигнат на бдението посред нощ и ще трябва да мръзна на плочника и да слушам псалмите им. А защо стоят боси? Това никога не съм могъл да го разбера. Иначе са хора, като хора - има между тях добри, а има и същински педелвайсчета, за които дори паницата грах е много да им се даде.
Значи - църквата. Може, ама не ми се ходи там. Тази вечер неща. Искам да прескоча до бара на Огюст Големия. И съвсем справедливо ще е да изпия бутилка евтино ябълково вино и да хапна нещо по различно от шибания му недоварен грах на падретата. Чудил съм се понякога дали вместо грах не слагат съчми от стари лагери. Поради понеже, обаче, защото доста се потрудих днес следобеда. А пък и късмет имах. Не бях ходил на кея за баржи цяла седмица. Последния път яко ме сритаха там. Но - глад, какво да се прави, отидох. Въртях се около лодкарите, мъкнах сандъци и бали - проклети да са! - почна да се мръква и големият електронен часовник на сградата на Синджънс Корпорейтид показа 8 часа вечерта. И нищо няма. Можеш ли да прибереш нещо от носач или лодкар? И тъкмо вече се отчаях, гледам - иде един в костюм от ония над 250 евро парчето, сух такъв, като върлина и занесен, не от тукашните. Бранд, лодкаря, вече му се кланя - мосю това, мосю онова, мосю може ли да ви целуна по гъза и т.н. Тичам и аз, викам на Бранд да си гледа просраната, продънена баржа, стана свадата, а на мен това ми и трябваше. Щото от дете имам остро око и веднага мога да видя у кого се намира някое излишно евро и къде е скрито това евро, а после е нужно само ловкост. Така е с всяка работа, дори и презряна да е, трябва да се върши с умение. Даже ще добавя, че когато някому парите са измъкнати хитро, то и той, като забележи липсата, ако е умен ще извика: "Мамка му, какво майсторство! Простено да му е!" Но повечето хора не са толкова умни, пък и милост нямат.
И какво да му мисля, те краката ми сами ме носят към бара. Това ще е. Само дето толкова късно стана. И тъмно. Тази уличка с кожарниците винаги е такава тъмна! Има едно площадче по-горе, изрисувано чудничко със спрейове. Зидовете наоколо го затулват и който не го познава, има да се псува. За Огюст Галемия може и да се мине покрай станцията на метрото, но през площадчето е по-пряко.
И тая луна! Да й го начукам! Свети, ала от нея като че ли по-тъмно става! Не ми харесва нещо, пичката му лелина, хич не ми харесва! Защо оттука се помъкнах! Само да изляза веднъж, само...
О, свински крачета, кой е там? Бягай, Рене! Не, не може, отзад има още някой! О, лилави ануси, с ножове са!
- На асфалта, долу!
- Милост, милост! - идат! Кои са? - Пощадете ме за Бога! Нищо нямам!... А-а! А-а!
Ритна ме лошо копелето! В коляното... Този е Феро котката. Мамка му, защо минах оттук, защо! Другият е Стьопкин от Калининград.
... Свърши се, Рене! Милост!
Пребъркват ме. Кесията, ще я намерят... Да я намерят, само да ме оставят! О-ох, не ме бийте!
Нещо става, ослушват се. Стцопкин ме държи, но...
А, там. Иззад ъгъла излиза някой.
- Помощ, господине, смили се над мен!
Кой ли е този? Висок, със шлифер, не му виждам лицето. Носи нещо под шлифера.
- Ей, вие там! - чувам. - Какво става?
Какво става, Боже мили, не вижда ли?!
- Я се разкарай! - това е Феро. О, дали ще си иде, дали ще ме остави на тия мелези? Не, не си отива.
- Хайде! - казва. - Приберете ножовете и изчезвайте! Аз ще почакам!
Той е луд! Тоя е събирал хлебарки с гърнето си. Те ще го убият! А след това и мене!
- Така ли? - Ръмжи Стьопкин. - А пък ние сме много любопитни да видим к'во имаш в джобовете! Много сме любопитни, кучешко изпражнение такова!
Ще го пречукат, двама са! А после и мен. Защо се набърка този! Можеха да ме пуснат, а сега...
Какво става? Той извади меч! Не може да бъде! Казва нещо. Спуска се! Котката! На ти, манаф такъв, набоде Котката в ръката!
Бяга! А-а, Котката бяга! По дяволите, наистина бяга! Тропкат надолу... Изчезнаха!
Свърши се. Пфу, отмина ме... И този път ме отмина, проклетницата! Сега да лежа мирно, че не зная... Той приближава. Бута ме с върха на меча.
- Я стани! - чувам. - Как ти е името?
Надигам се. Бавно, ще ми мине и коляното.
- Рене - отговарям. Викат ми Рене със N@M (череп, кльомба и бомба) в ръка.
- Що за прякор е това? И от какво се препитаваш - казва - ти, Рене...?
Гледам го добре. Очите му - едни такива, големи и черни. Не, лъжа няма да мине, ще се сети за истината. Ще му покажа така, с ръка, от какво си изкарвам прехраната. Показвам му.
А той се ухилва.
- Я стани ти, Рене със N@M в ръка и тръгвай пред мен.
А, това не ми харесва. Но мечът... държи си го.
- Защо - питам, - Господинчо, да дойда с Вас, нищо лошо не съм сторил!
Не съм, ама съм. А кесията под ризата? Доста монетки си друсат топките вътре. В какво се забърках само, дявол да го вземе! А той продължава да се подсмива.
- Аз, Рене - казва, - имам нужда от теб! Така че тръгвай, докато не ми е избила чевията!
Виж ти! Имал нужда от мен! Но от този няма отърваване, ясно е - не си поплюва! Как ги разгони ония!
Да стана, все пак. Иначе да работиш за някого, който определено не е страхлив, не е лошо. Лошо е когато работиш за страхливец, защото той е и подъл, така е.
Тръгвам аз поради тази причина пред него. И понакуцвам, подуло се е шибаното му коляно! Ще трябва да го наложа с лед и до два - три дена ще ми мине.
- Мосю, а вие не се ли страхувате, че аз...
Показвам му пак така ръка. Дали не се бои, че ще приложа майсторството си в дома му?
- Аз ли? - вика. - Че то ти трябва да се страхуваш, а не аз! Защото пипна ли те да крадеш, ще ти отрежа топките и ще ти ги набутам в гърлото вместо сливици.
Шибана работа, значи. Вървим и мълчим.
Минаваме покрай Сент Естел към гетарския квартал Боа дю Траси. Жива душа няма никъде, само ние двамата. Мисля си - и пълна откачалка може да е, но какво да правя? Ще потърпя, пък после ще видим.
Стигаме. Както се вижда, не е от богатските домове. Дори съвсем не е.
Отключва вратата и влиза, а аз след него. Тъкмо се протягам да затворя и вратата - тряс! - се затвори зад мене. После, чувам езичето на бравата се превърта два пъти. Честно да си кажа, хвана ме страх. Откъде пък накъде в такава къща автоматична брава!
Влизам навътре. Това ли било жилището му? Две стаички, в едната - легло с пружини. Е, те такова не бях виждал най-малко от десет години. И скрин, инак гола-голеничка. В другата - изкуствена камина, столове, от простите, печка, нек'ви шкафове и една дълга маса. На масата - света дево Марийо! - череп. А до черепа виждам съдове всякакви и сушени треви, и лапи има, и стари книги. И някаква червена светлина извира от една лампа на стената.
Влизаме ние, а изпод масата, гледам, се надига едно куче. Какъв пес, майко мила! Целият черен, само очите му зелени. И голя-ам! Не обичам такива кучета. Ако рече, ще ти прегризе гърлото преди да успееш да се хванеш за топките!
- Как си, Луцифер! - вика му господарят. - Скучаеш ли?
Не е чиста тая работа. И господарят странен, и кучето му - и то. Ако сам лукавият е в кучето, тогава господарят кой е?
Стоя аз, вкаменил съм се. Кучето идва, идва... Гледа ме със зелените си очи. И ми говори! Кълна се в цепнатия си задник, чувам го!
- Глупак си ти, Рене! Да мислиш, че не знам какво криеш под ризата си?
Не можеда бъде, не може! Или е магия? Усещам, как ризата ми се разтваря и кесията, сякаш носена от невидима ръка, прелетя до масата.
Страх ме е, Господи, краката си не чувствам, ще падна!
Отива си. Подуши ме само, сега си отива под масата. А пък той казва:
- Значи, можеш да ми бъдеш нещо като момче за всичко, Рене! Щом Луцифер те прие - можеш!
Да пукне този Луцифер, сатана проклет!
А пък шефът разбутва съдовете по масата, слага парче хляб, кутийки бира, отрязва малко пушено месо и ме кани:
- Сядай да вечеряме. След голям страх идва голям глад.
Сядам. Но така, че да не гледам черепа, защото черепи не мога да гледам. Чупя си от хляба по малко. Ям. Все пак трябва да го питам.
- Ще позволите ли, господин...
- Белини - отвръща той. - Джовани Белини.
- Та, бих ли могъл да узная - казвам, - с какво пък вие се препитавате?
Той се взира в мен и отговаря:
- Не "със", а "от", Рене! Препитавам се от човешките болести и глупости! Нещо като знахар, гадател съм. Учил съм психология и окултизъм.
Ето, значи, що ми се видя толкова странен.
- Какво пък - викам, - и аз съм учил нещичко. Като завърших обикновено училище, специализирах механика и работих в един автосервиз.
- Тогава защо - пита той - не си останал там? Все друго щеше да е, нямаше да скиташ и да поглеждаш в чуждите джобове!
- Не можех - отговарям. - Не можех, шефе.
- Как така не можеш?
- Ами така - казвам. - Това нещо си е в мене. Ръцете ми в един миг стават като чужди, сами посягат!
Той нещо говориза тъмната човешка натура, но не го разбирам много. А аз му разправям за нашите си обичаи и привички. Аз синдиката, за приемния изпит и т.н. и т.н...
А шефът почва да се смее и много се смее, дори Луцифер, в ада да се продъни, и той започва да ръмжи.
Седя си аз, отхапвам от хляба и се старая да не гледам черепа. Не го гледам, но той все пак ме гледа. И кълна се, започва да ме побива страх. Що за човек е шефът?! Наистина, къде съм попаднал, Господи?
А мосю Джовани, както се смее, се вторачва в мен.
- Ти какво си мислиш - казва, - къде си попаднал, а? Че ти приличам на луд, на маниак?
Той чете мисли, Боже милостиви!
Стаята се завърта пред очите ми и всичко в нея ми се струва живо: не само кучето, но и черепа, и мечът дори! От унеса ме сепва гласът на мосю Джовани:
- Какво си зяпнал рубините!? Красиви са, нали? Толкова рубини и всичките еднакви по размер, а всеки свети с различна светлина! Това не са обикновени скъпоценни камъни! Това са душите на предишните собственици на меча. Всеки, който е държал меча достатъчно дълго, става част от него. Превръща се в рицар на справедливостта и отмъщението. Но трябва да притежава още нещо - един медальон, наречен Старсайз - Окото на звездите. Човешкото око често се заблуждава, а Окото на звездите му позволява да види нещата в истинската им светлина, да разпознае истината от лъжата, доброто от злото. Без медальона притежателят на меча става Рицар на смъртта, слуга на Дявола. Чудиш се откъде знам всичко това, нали?...
Ха, рицари в днешно време - дрън, дрън! Явно му се е приискало скъпото медальонче, а мосюто не може сам да си го открадне.
- ...За това си ми нужен - да ми донесеш медальона! Вече знам къде е! Съвсем наскоро се сдобих с този меч. С малко усилие...
Я, и аз съм можел да чета мисли! Трябва да e от особената атмосфера в стаята...
200... г.
Рицар на злото или Рицар на справедливостта? Днес можем само да гадаем...
А мечът с рубини наистина съществува. Понякога се качвам на тавана, отварям резбованото старинно сандъче, разгъвам внимателно намасления плат и без да се докосвам до меча се любувам на червените отблясъци... А медальона не съм го виждал - дали го има някъде или е плод на въображението на разказвачите на легенди, пренесли през вековете тази история? Не знам...
© Борислав Белински All rights reserved.