- Айде бе, Митак, ела в дружинката! Е - баща ти ловец, брат ти ловец, тук - приятели, съученици - все сме ловци, само ти се дърпаш. Ела бе, човек! Пък и днес лесно се не става ловец, а ти имаш възможност и се дърпаш!
   - И защо? Каква е идеята? Какво бих правил като ловец? - питам моите развеселени приятели, заседнали в култовата хъшовска кръчма „ При Дуди “  на редовна петъчна сбирка, преди съботния лов.
   Някакви объркани обяснения, от рода на: "... нашата работа е да регулираме популацията на вредния дивеч, да поддържаме екоравновесието в нашия район..." и плям - плям подобни.
   Не сте ловци, не стее (мисля си),  скъпи ми другарчета - правите го само за собствен кеф, за имидж, от страст към пушкалата, от тръпката (не дай Боже) при самия акт на убийство. Може би повечето от вас изпитват странно чувство на превъзходство над Природата с оръжие в ръка и се чувстват победители, убивайки беззащитни яребици, фазани, зайци, които все по-рядко се виждат в обезлесения и опустяващ Северозапад. Аз познавам ловци и съм ходил с тях като малък. С баща ми не един път съм ходил, но никога, когато се стреля. А ходехме в гората (която вече я няма) над реката, помагах ( или поне така съм си мислил ) да скове хранилка от акациеви клони и в нея постоянно се поддържаше запас от храна за дивеча - обикновено царевица. Обичах да ходя там и често сам се качвах на баира да зареждам хранилката. Харесваше ми да полежа известно време вътре в нея, вживявайки се в ролята на някой от героите на „ На всеки километър “ - детска работа. И всеки ловец си имаше хранилка. И тогава се гърмеше, но се полагаха и грижи - залесяваше се, развъждаше се дивеч. А сега? Не, мерси! Ловец няма да стана! Не мога да вдигна пушка към някоя примряла от страх птица или към навлажнените и вперени в мен очи на някоя кротко преживяща сърна. Да спреш полета на дивата патица за да „ покажеш умения “ , да прекъснеш завинаги песента на чучулига или синигер, за да направиш впечатление. Или изхранвате семейства с тая дейност, а? Не, мерси!
  Аз навремето убих врабче и до днес не съм го забравил.
Бяхме деца, ходехме често за риба с импровизирани въдици, хващахме по нещо, после се събирахме, някоя баба ни изпържваше рибата и ние си правехме „пиршество“. Така един ден, през лятната ваканция, решихме, че пак ще си направим такава вечеринка и тръгнахме по реката за риба. Обаче слуката тоя ден не бе с нас. Не, та не! Но вечерта не трябваше да се проваля. Затова решихме, че всеки ще удари по някое врабче и вечерта пак ще се съберем. Така въдиците бяха тутакси сменени с прашки. Само дето единствено аз нямах такова оръжие. Втурнах се към дома и се примолих на баща ми, който след задължителните съвети и уговорки, набързо ми направи така важния за вечерта уред. И тръгнах на лов. Пред нас имаше поредица разлистени черници и там винаги чуруликаха врабчета. Да, ама листата - големи, врабчетата - малки. Взех един камък, заредих прашката, прицелих се в короната на едно от дърветата и праас - стрелях. Оттам изхвръкнаха 5 - 6 врабчета и отлетяха далеч. Само едно от тях се скри в короната на съседното дърво. Не го виждах, но пак стрелях напосоки. То излетя и отново се шмугна в съседното дърво. И започна една гоненица, докато поредният изстрел имаше за цел отново да подгони птичката, но… тя не излетя. След няколко секунди листата прошумоляха и сивата твар тупна до дървото, опитвайки се да се изправи, отчаяно размахвайки едното си крилце. В първия момент хукнах да хвана улова си, но почти веднага спрях. Не бях наясно с чувствата си, но едно знаех - въобще не се зарадвах от „ подвига “ си. Наведох се, взех ранената гадинка, повдигнах малката главица, пуснах я, а тя оклюма. Уплаших се - ще умре и то зарад мене. Такова симпатично, безобидно пернато животинче. Усещах в ръката си , че малкото сърчице още туптеше. Хукнах към реката, стъпих на брега и започнах опити да спася жертвата си. Отворих човчицата и започнах да подавам капчици вода, които се стичаха по пръста ми. Усетих някакъв опит да се съвземе, да повдигне главицата си, помръдна с крилце, но в следващия момент главата му увисна и … спрях да усещам сърчицето му. Край, това беше! Държах го в ръката си и не знаех какво да правя. Знаех обаче, че аз врабче на вечерята няма да занеса. Не можех. Донесох го до дървото, от което беше излетяло, и реших, че ще си го оставя в короната му. Вината вече ме беше обзела, когато приближавайки дървото,  чух тъничко чуруликане. Поразтворих клоните и видях - видях гнездото с малките врабченца. Те вече бяха сирачета, а аз - убиец на майка им. Ето защо само тая птичка не избяга като всички. Че повече никога няма да посегна на каквото и да е беззащитно животно, вече знаех, а цената за тоя урок бе един малък, невинен живот и незнайната съдба на два други невръстни такива.
   Ловец ли? Не, мерси! От мен ловец не става! На човек не бих простил, но на живинка…
   Ако им разкажех това на моите приятели, ще си кажат, че това е прекалено от моя страна. И така да е. Нека е прекалено, но лошо ли е,  ако поне с това прекаляване направя нещо добро. Лошото отдавна го бях сторил и мисля, че си научих урока…