-          Ти си луда! Как се гледат пет деца в днешно време!? Ще можеш ли да се справиш? То не е само да ги нахраниш и облечеш. Трябва да успееш и да ги възпиташ. Не се захващай с това. Гледай си живота. Те са ви роднини (децата са на брата на съпруга ми), но който е раждал деца да си ги гледа… Имаш хубаво семейство, работа, две добри деца. Не си вземай беля на главата….

Тези съвети и още подобни получих когато реших да приема в семейството си още три деца- братче и две сестричета. Това беше най-трудното решение в живота ми. Страхувах се от неизвестността, от това дали ще съумея да ги възпитам добре, дори и от това как ще ме приемат.

Децата бяха настанени в домове. Майката беше заминала да „печели“ в друга държава, но „забрави“ да се върне и да ги потърси.

Един ден ни се обадиха от дома, че момченцето е много болно и е в болница в съседен град. Отидохме веднага да го видим. Беше с пневмония.

Беше слабичък и изтощен от болестта. Когато ни видя се зарадва. Хвана ме за ръката и ми каза:

-          Стринке, ела да видиш! Имам сладки и играчки…

Когато влязохме в болничната стая да видим сладките той отмести дюшека и там имаше коричка хляб, парченце обикновена бисквита и счупено детско пистолетче.

Не издържах и заплаках. За себе си реших, че ще го вземем у дома.

Обещах му го, а аз държа на обещанията си.

Подадохме молба в Закрила на детето и процедурата започна.

Бащата не издържа и посегна на живота си. Алтернативата бе да вземем и момичетата в къщи или да бъдат дадени за осиновяване. Второто означаваше, че ще бъдат разделени и можеше и никога повече да не се видят.

Събрахме „семейният съвет“, всеки сподели своите желания. Единодушно решихме да вземем и тях.

Имаше трудни моменти, но имаше и такива в които осъзнаваш, че обичта, която си дал се връща стократно. Благодарна съм и на моите дъщери, които ме подкрепяха през цялото време. Радвам се че са благородни и добри.

Не се сърдя на приятелите си, които ме спираха да го направя. Те ми мислеха доброто по техния си начин. И сега когато вече от години децата са у дома близките ми приятели ми помагат с каквото могат. Получих подкрепа и от съвсем непознати хора, което ме трогваше понякога до сълзи.

Никога не съжалих за постъпката си. Децата са най-ценното богатство.

А детската обич, която получих беше в петорен размер.