Nov 13, 2013, 8:34 PM

Баба на баба нищо няма да направи 

  Prose » Narratives
913 0 6
2 мин reading

               - Цено, накъде поведе овчиците? Рано е още за паша. Ще ядосаш баба Марта.

            - Е, Петре, рано е, ама свърших храната им. Я виж, слънце пекна, може да постопи тук-таме снега и да намерят под него тревица. Та нали вече сме в Марта.

               - Така де, точно защото сме в Марта, я. Нали и аз това ти казвам - недей да ядосаш бабата, че както си я знаем, докато се засмее и почне да плаче. Не отивай надалече, че изведнъж може да завее и да не можеш да се прибереш. Стара си вече, Цено, стара си.

               - Стара съм - баба. И Марта е баба, а баба на баба нищо няма да направи.

               Поведе баба Цена овчиците си, излезе извън селото, пое към подножието на планината. Не смееше да навлезе навътре. Все покрай, покрай... Овцете, усетили слънцето и мириса на прясна трева под изтънялата снежна покривка, я поведоха напред - все намираха открити места и бръсваха едва показалата се зеленина. Хубаво им беше след дългата зима край огнището и в кошарата. Слънцето ги затопли, свежият въздух ги опиваше. Приседна баба Цена да почине, овчиците - край нея. И нали беше стара, задряма и не  усети кога слънцето се скри, появи се облак, притъмня и заваля сняг - едър, пухкав.

              Дядо Петър се сети, че не е чул хлопките на малкото стадо и отиде да  провери дали съседката му се е прибрала. Нямаше я. Разтревожи се, после привика още няколко човека и отидоха да я търсят. Вървяха трудно. За кратко време Марта беше изсипала огромно количество сняг. Вървяха, оглеждаха се, ослушваха се. Не много далече, но и не близо до селото забелязаха пет купчинки - една по-висока и четири по-ниски край нея. Селяните познаваха околността и всички дървета, храсти и по-големи камъни, които се бяха свлекли от планината. Това, което виждаха сега, беше  ново за тях. Опитаха да поразрият, но усетиха твърдостта на камъни под снега. Разколебаха се, отминаха и продължиха с тревога още малко напред. На виковете им отговаряше само ехото. Стана късно и, отчаяни, те се прибраха по домовете си. Дядо Петър провери отново в двора на баба Цена, надявайки се да са се разминали някъде по пътя. Но нея я нямаше. Дворът, къщата и кошарата бяха пусти. По светло селяните пак излязоха, за да търсят и пак стигнаха до петте камъка, побелели от сняг. Продължиха и отидоха по-далече от предната вечер, но отново без успех.

               Когато в края на март слънцето напече и надви снега, съселяните на баба Цена забелязаха новопоявилата се каменна група недалеч от селото им - един малко по-висок и по-голям камък, който приличаше на седнала жена и четири по-малки край него, като налягали овчици. Повече не видяха баба Цена и стадото ù. Мнозина се прекръстваха, когато минаваха покрай това място, а дядо Петър едва чуто промълвяше: "Ех, Цено, Цено! Баба на баба нищо няма да направи. Защо не ме послуша!"

 

                                                                  По легенда от село Локорско, Софийско

 

               – – –

               Чух тази легенда преди години. Тогава видях и каменната група, но после не съм ходила до това място и не знам дали то все още съществува.

© Лидия All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Благодаря за мнението, Вили, макар и с голямо закъснение!
  • Тъжно!...Може да е легенда, но все пак...нали всяка легенда започва от истинска история!...Горката бабичка, горките овчици...
  • Тъжно е. Прави сте. В легендите почти винаги има трагизъм. Изключенията са наистина изключения.
  • Харесва ми, макар и да е тъжно!
  • Благодаря.
  • Лидия, хареса ми разказа ти!Хареса ми, че си се обърнала към легендата. Това е народната памет, докато помним ще ни има и нас като народ. Но да си призная, накрая ми стана много мъчно за бабката и за овчиците.
Random works
: ??:??