(всяка прилика с действителни лица и събития е случайна)
Шеташе из градината баба Здравка. Бързаше да превари дъждовете и първата слана. От светло до мръкнало, все навън. Обичаше земята и никак не я свърташе вкъщи. Пък той, дворът, пъстър като китеник и подреден, подреден. Не беше останала шепичка пръст, която да не е минала през ръцете ù. Всяко дръвче и цвете, коренче и стръкче, семе и плод, знаеше дланите ù.
Стоеше Зара отвън до оградата и наблюдаваше баба си. Смесиха се чувствата, съвестта люшна везната, ту насам, ту натам. Най-после се реши и ръждясалите панти на портичката изскърцаха. Само преди година те известяваха старицата за пристигането на гост. Прогресивното оглушаване смълча света, но тя пак му се усмихваше благо.
Видя Баба Здравка, че някой иде и заслони очи срещу слънцето.
- Заре!
Влязоха в къщата. Зара с жестове показа, че бърза. Извади тефтер и химикал от чантата и кимна на баба си да седне до нея.
- Ех, все бързаш, чедо – с умиление намести падналия на челото ù кичур коса.
„Взела съм ти карта за почивка, бабе.“
- Почивка?! Tа от какво съм се уморила? – засмя се. Пък тъй драго ù стана и овлажняха очите от благодарност.
„Записала съм те в санаториум, от утре. Наблизо е. Ето списък какво да си приготвиш.“
- Какво говориш, детко! Така набързо. Работа имам по двора. Последните топли дни...
„Сега има място, бабе. За около седмица ще ти направят някои изследвания. Докторът ще реши колко да останеш.“
- Какви изследвания, Зарко? Здрава съм – погледна с почуда. – Ааа, за ушите. Много набързо, бе чеде. Не може ли по-нататък?
„Платила съм вече“ – написа нервно.
- Е, нали за добро си го намислила, душко – въздъхна усмихната. – Да сложа да хапнеш, миличко?
Жегната от думите, Зара сведе поглед, посочи часовника и излезе тичешком.
Цяла нощ не мигна баба Здравка. Безброй пъти си повтори, че е само за няколко дни, но нещо незнайно я мъчеше и гонеше съня.
Стана и се облече. Тъмното не я плашеше, непрогледната мъгла я отказа да излезе и нагледа градината. Повъртя се в къщи - всичко си беше на място. Смени водата на цветята във вазичката. Доля кандилцето, прекръсти се пред иконката и помилва снимките. На едната бяха дъщеря ù със зетя - заедно ги прибра Бог, два дни след катастрофата. Другата на мъжа ù. Него чакаха след втория инсулт, пък каква стана - младите го превариха. Вкамени се баба Здравка, когато буците пръст задрънчаха по ковчега на детето ù. Криха от Делчо, ама то можеш ли да излъжеш смъртник. Не мина седмица и ги последва. Сълза не пророни баба Здравка, докато го погребваха. През цялото време мислеше за закаченото в мазата въже и прехвърляше в ума си местата, на които да я удържи. Нямаше търпение да свърши, да я закарат у дома, да се свърши и тя.
Чакаха я в двора – Зарка с другата си баба. Още като я видя да слиза от колата, малката хукна към нея. „Бабе, искам тук, искам с теб, бабе.“
- Свате – гласът ù трепереше. – И твойта къща огънят я подпали, и пожарът ти по-голям. Но не мога, Здравке, безсилна съм. Какво не опитах. Не спира да плаче и да ги търси. Пищи от всеки, който я доближи. За детската градина дума да не става, два часа след като я оставих, се обадиха да я взема. Повече не я заведох. Днес, още със събуждането, рев, рев. Сигур ги е сънувала. С каквото трябва ще помагам...
- Не казвай друго, свате. Тук е мястото ù – взе детето на ръце и влезе в къщата.
Минаха седмици - тежки, мъчителни. Занизаха се месеци. Не се отделяха една от друга. Навсякъде и за всичко заедно. Лека полека споменът отхлаби примката и смехът на Зарка се върна. Само вечер, когато детето заспи, баба Здравка даваше воля на преглъщаното. Ням, без глас беше плачът ù, за да не събуди малката, а вътрешно виеше от болка по непрежалимото. Изтъркаля се година, после още една и ги завладяха вълненията по първия учебен ден.
Потокът на живота завъртя мелницата и ги увлече с потребностите си. Вече абитуриентка, Зара се влюби и стана неузнаваема. С тревога се взираше баба Здравка в милото си. Заболя я, когато за първи път отвори дума да ù припише къщата. Любовта превръщаше Зара в мека глина, а ръцете на избраника ù бяха опитни. Само веднъж го видя старицата и неприязънта вече имаше образ – хитър коцкар. По възраст можеше да ù бъде баща. После се разбра, че вече има два брака зад гърба си. „Не си губи ума, чедо! Ще ти разбие сърцето, а аз няма да съм тук, за да го събера.“ След тези думи Зара нищо не каза, но в очите ù прочете: Ако трябва да избирам между теб и него, с него съм. За първи път не спа у дома тогава. Две денонощия ни тя, ни вест. Обезумя от тревога старата. „Само да се върне...“ Върна се, а няколко дни след това мирът беше подписан с прехвърлянето на имота. Всичко тръгна по старому. Баба Здравка затвори очи за зейналата помежду им пукнатина и скъта мъката надълбоко. Много плака, когато Зара се пренесе да живее при него. И с това се примири. „Само да е щастлива, Боже, тя да е добре.“
***
Мъглата през целия ден не се вдигна. С всеки изминал час на новото място, баба Здравка се чувстваше по-объркана и смутена. Не беше санаториум, и болница не беше. Вратата към двора се заключваше и пускаха само в определени часове, и то под наблюдение от персонала. Любезната ù, чистосърдечна усмивка се стопи. „Все някак ще изкарам седмица, после у дома. Вместо да я теши, тази мисъл събуди тревога: С толкова много багаж, за толкова кратко време?!“ Отказа да разопакова и подреди дрехите си. „Аз и така ще изкарам няколко дни, душко. Нека си ми е готово за прибирането вкъщи.“ У дома се улисваше по двора и времето летеше. Тук сякаш беше закотвено. Денят угасна и всички се прибраха по стаите. Легна облечена на крайчето на леглото и затвори очи. Зимни и летни дрехи пишеше в списъка и тя прилежно приготви всичко. „Летни през ноември?!“ Сети се и за ключа, как го дръпна Зарка от ръката ù с думите, че можело да го загуби. Доплака ù се, но не би, между тези чужди стени, сред непознати хора. „Божичко, Ти знаеш всичко. Как и защо е, и нека е по Твоя воля.“
***
Седмицата мина. В дрезгавото утро обитателите на хосписа още спяха. Баба Здравка стана, грижливо оправи леглото и тихичко излезе от стаята с багажа си. Седна във фоайето и впери поглед във входната врата. Отказа да закуси. „Не ми е гладно, миличко. Вкъщи ще хапна, като се прибера.“ Усмихваше се старицата на всички и всичко, и само телом още беше тук.
Денят си отиде. Оловносивото небе увисна натежало и запрехвърча мокър сняг. Със свиреп вой вятърът доведе зимата и скова земята. Непосилен беше товарът на излъганото очакване и затисна баба Здравка.
Заредиха се сутрини, досущ прилични на онова така чакано утро. Ставаше старицата преди всички и сядаше чинно с багажа на обичайното място, а надеждата отъняваше и се смаляваше с всеки ден. Когато разбра, че без присъствието на Зара не могат да я пуснат, възнегодува. Последваха молби, на които всеки от служителите вдигаше рамене и клатеше отрицателно глава. Беше потресена от стореното без съгласието ù. Надеждата прегоря. Огорчение и тъга, безмерна тъга се отпечата на лицето. Обезсърчена и отчаяна, баба Здравка подпря куфара до стената и повече не го погледна.
***
Декември дойде, безснежен и болнав от влага. Коледната украса зарадва живеещите в хосписа. Някои изобщо не я забелязаха, заключени в дементния си свят. За баба Здравка беше изтръгване от капана на примирението. „Откак се помня, Рождество е у дома. И докато дишам, тъй ще е.“ Събуден, коренът наля живец в жилките - търпение, преборване и държеливост. Упорито заобикаляше мислите за Зара - от тях болката я приклещваше и ставаше безпомощна. Беше хрисима и блага женица, но заквасът ù притежаваше силата на водата, която с постоянство пробива камъка.
До този момент баба Здравка изобщо не обръщаше внимание на ежедневието в хосписа. Решението на всяка цена да се махне, я превърна в очи. Нищо не убягна от погледа ù: часовете за смяна на персонала, за посещения на близките, за доставка на храната. Само за няколко дни тя узна всичко, свързано с отключването и заключването на входната врата. За да е чиста пред Бога и себе си, за последно опита с молба. Оттам нататък зачака сгоден случай.
***
Линейката спря. Шофьорът слезе и звънна.
- Приемаме - извика сестрата.
Жената, която настаняваха, беше в критично състояние и настана суматоха.
Не сърце, сякаш тъпан блъскаше в гърдите на баба Здравка. Подтичваше по пътя и се озърташе. „Прости ми, Боже! Тревога и беля ще докарам на хората там, пък те не са виновни.“ След завоя се обърна – нямаше никой. Свърна към гората. Седна на земята запъхтяна, опря гръб на близкото дърво и даде воля на насъбраното. „Заре, Зарко, Заренце... що, баба, що, душице обична? На тия години, като престъпник да бягам и се крия. С какво тъй много ти дотежах, душко? – ридаеше и кършеше ръце. - Заради тебе останах, милинката ми. Инак, да си бях вече с майка ти и дядо ти - въздъхна издълбоко, загледа се в мократа гниеща шума и прошепна: Вече на никой не трябвам. Само да зърна градинката, къщицата и си идвам, дъще. Ида си, Делчо.“
Едва се изправи. Без връхна дреха, беше се сковала от студа. Огледа се. От тази страна на пътя гората се спускаше в дере. От другата беше хълм - вилна зона. А горе на равното... „Милостиви Боже, така близо съм била до вкъщи – три спирки с рейса. Е, поне за това не ме излъга Зарка.“
Утихна вятърът. Спусна се мраз. Заваля. Изцъкленото небе като продънено сипеше сняг. Всичко побеля. С мъка се придвижваше баба Здравка. Не усещаше краката си в мокрите домашни чехли. Хлъзгаше се и залиташе. Лицето и ръцете ù бяха морави от студа. Мръкваше.
Показаха се първите къщи. Сгряха я светлините в прозорците им. Спря и през сълзи се усмихна, и пак забърза, колкото можеше.
Пуста беше тяхната улица. Взираше се старицата, да види върха на ореха, но снежните парцали замрежваха погледа ù. Спря вцепенена. Очите ù се разшириха от ужас. Притисна ръце до гърдите и се свлече. На няколко крачки от изстиващото тяло мрежа заграждаше зеещия изкоп за строеж.
Коледа беше на прага. Има ли по-хубаво и свидно от... Рождество у Дома?!
Силвия Райчева
12.05.2015
© Силвия Райчева Сеймира Дони All rights reserved.