БАЙ ГАНЬО ПО ГЕРГЬОВДЕН В КУШАДАСЪ

Сега като се замисля, нямало е начин да не го срещна. Та кой друг, ако не копия на прототипа от заглавието, включително моя милост, би пропуснал келепира на тези ранни оферти на находчивите ни комшии.
Аз, нали съм с ишиас, се транспортирах до келепира със собствен транспорт, а двата български автобуса подминах някъде след Айвалък. Настаних се, закачиха ми гривничката и тръгнах да се ориентирам в обстановката. 
Хотелът 5-звезден, на първа линия, със собствена плажна зона, с три басейна, три ресторанта, два тенискорта, волейболно и хандбално игрище, и пет бара. Явно бях един от рано пристигналите, защото освен 10-тина деца в плиткия басейн и двойно повече техни родители по шезлонгите, срещах само вежливите усмивки на униформените от персонала. Навсякъде цареше чистота, ред и спокойствие.
Снабдих се с кафе и сода от бара при фоайето, настаних се на ратановата масичка под палмата отпред и зачаках пристигането на автобусите. Проглушено бръмчене ме накара да се обърна и да забележа старанието с което пиколото полираше блестящият като огледало мраморен под. „Добър мениджмънт, явно...” ми текна мисъл, но звукът от спиращите автобуси, насочи вниманието ми в друга посока.
И тогава го забелязах, въпреки че се бях нагласил да оглеждам дамското попълнение. Слезе един от първите, разпери ръце, изду шкембе, разкърши мощна снага и изрева:
- О-о-ох, мамка му, пристигнахме – след което се почеса по едното задно място, а когато извади ръката си от там, насочи я безадресно към автобуса и властно се провикна: - Миче, ади ма! К’во се замота пак там?
Мичето се оказа слабичка женица, която се появи с два издути найлонови плика и като ги подпря на гумата на автобуса, обърна се та пое в ръце около 5-годишно копие на нашия герой. Таткото не остана безучастен, а грабвайки от ръцете й малчугана, бързо се разпореди:
- Виж оправи се тук с багажа, пък аз ще тичам за стая с морски изглед, че и по-голяма, докат не са ни изпреварили, че то тук нещата, тъй стават!
Тук го изгубих от поглед, пък и нали трябваше да прегледам менюто от привлекателни сънароднички, което се изсипваше през вратите на двата автобуса. Това приятно мое занимание не трае дълго, защото остра реч зад гърба ми ме накара да се обърна към фоайето и рецепцията. 
- Соба с дениз пенджери искам, щот патаклама ша стане, разбираш ли ма – блещеше се моя човек срещу администратора, който на брилянтен английски се опитваше да му обясни, че за стая с морски изглед следва да се доплати. Този диалог се съпровождаше от пискливия рев на малкият, който се беше настанил на задните си части насред фоайето, а от междубедрието му се проточваше блястяща поради лъснатия мрамор вадичка.
Настояването за „пенджерите” продължи чак докато теглейки зад себе си една от куфар-каретите на Мичето се появи и екскурзоводката. Разяснението за допълнителни 10 евро на нощ, охлади мераците на шкембестия:
- А, да бе! Хайде, Миче, ний море сме виждали и друг път! Пък и нощно време то се невиди, нъл’ тъй? Ха-ха-ха – гръмогласно се разсмя таткото, наведе се та грабна малкия от пода и последван от натовареното с двете карети и найлонови торби Миче изчезна в асансьора.
За изпълненията на моят герой на басейна следобед няма да ви разказвам, той, Алеко го е написал отдавна и по-добре, но за вечерята на блок-масата – не мога да се въздържа:
- Тате-е-е, виж колко много манджа има тука-а-а – този боен вик на малчугана, ме накара да се обърна към входа на ресторанта, където с цялото си великолепие се появи индивидът, който дочух че Мичето нарича Мишенце. Изтупан в разкопчана почти до пъпа бяла риза с дълъг ръкав, която беше загащил в черен анцуг, пошляпваше с чехли до каченото на високи токчета, скромно но стилно облечено Миче.
- Чакай тати, от тук се почва – компетентно се изказа Мишенцето и издул корем като платноходна фрегата се понесе към блока със зеленчуците. След като препълни и обилно поля с всичко налично три чинии с неподозиран салатен микс, колоритната фамилия се насочи към една от масите с морски изглед, оставяйки следи от сосове и листа от салати след себе си.
Тук, семейството се раздели на три. Малкият беше насаден на стол зад масата, Мичето се запъти към приборите, а таткото към бара. Последвалият епизод едва не ме накара да се изхиля на глас: с чупка в коленете, прибран корем и мека стъпка, Мишенцето нежно балансираше с препълнената с бели и червени вина, бири, коли, сокове и разни твърди ичкии табла. „Майсторче с практика, явно...”, тъкмо ми хрумна и таблоносецът, явно стъпил на салатената пътека изрева – „ох, мама му...”, метна таблата към тавана, насади се на задните си части върху омазания под, а миксът от напитки щедро декорира бялата му риза.
Настаналата суматоха, бързата и точна реакция на персонала и преместването на фамилията на друга маса в другия край на ресторанта няма да ви представям, но си заслужава думите ми, следващото нашествие на нашият герой към блок-масата.
След като се завъртя намусено покрай постните вкусотии, Мишенцето нарина лъжица-две от кавармичките, бръкна с вилицата и наниза няколко кюфтенца и стигайки до края на щендера застана пред строеният в бял мундир готвач.
- Къде е агнешкото бе? Нали сме за Гьоргьовден, аджеба – обърна нагоре длан нашият човек и отчитайки учудената физиономия насреща си, повтори: - Нерде коч, коч вар му комшу?
Готвачът прошава с рамене и обясни нещо, което аз не дочух, а Мишенцето явно не разбра, защото отстъпи крачка назад, преведе се леко, изпъна шия, издаде брадичка и поясни:
- Бе-е-е-е-е, вар му? Бе-е-е-е-е-е-е-е-е-е-е...