- Къде е вашата болна?- попита жената, седнала до мен.
Любопитството в очите ù бе видимо. Маслиненозелените сенки по клепачите ù блестяха под лампите на болничният коридор, в края на който бяха паркирани инвалидните колички. Сивият бастун в дясната ù ръка изглеждаше доста износен, но на топката в края му бяха налепени розови стъклени камъчета, които ме накараха да се усмихна. Жената бе на около 50 години, русата ù коса бе старателно прибрана със шнола, камъчетата на която бяха в същия цвят с тези на бастуна.
- Аз съм болната!- казаx с усмивка.
Жената потупа с ръка коляното ми.
- Ах, не предположих! Не ти личи, браво на теб!
Светлите ù очи ме погледнаха радостно, ако не беше бастуна до нея и аз сигурно щях да ù задам същият въпрос.
Винаги когато имам контролен преглед, се старая да изглеждам по-добре даже от другите дни, може би съм си втълпила, че ако се чувствам красива, тази болест ще ме напусне, вече 2 години идваме и си отиваме с нея, но поне когато изляза от болницата, се чувствам ...