May 21, 2008, 9:21 AM

Балоните на щастието 

  Prose » Narratives
832 0 3
2 мин reading

      Виктор вървеше бавно по тихата улица в неделния ден, а душата му бе изпълнена с пролетно настроение. Единствено вятърът шумеше в раззеленилите се листа на кестените и липите. Беше влюбен в едно необикновено момиче, заради което си заслужаваше винаги да е весел. То го обичаще също и всеки миг, прекаран заедно, ги правеше щастливи и още по-устремени един към друг. Младата жена се бе отправила към обичайното място на техните срещи, онзи стар площад в центъра на града.
      По улицата срещу него идваше модерно облечена майка, а до нея подскачаше малко дете с връзка балони в ръка. Сигурно бяха ходили до някое заведение за бързо хранене от популярната американска верига. На балоните имаше нарисуван нейният знак и засмени слънца. Момиченцето си играеше с балоните и им се радваше съвсем непринудено. Изведнъж силен порив на вятъра изскубна балоните от ръката му и те полетяха нагоре във въздуха, а после леко се приземиха на няколко метра пред него. Детето се затича след тях и правеше опити да ги улови, но лошият вятър точно тогава ги отнасяше все по-далече напред. То не успяваше да ги догони и плачейки викаше: „Мамо, хвани ги!"
     Майката нямаше желание да тича по улицата с тясната си пола и високите токчета. Тя нямаше и никакво настроение за това. Тези балони й напомниха за нейното отлетяло щастие след развода с любимия човек, бащата на това дете. Трудната и тежка раздяла горчеше в сърцето, а пресните спомени я преследваха в самотните дни и нощи. Тя не беше сякаш тук, погледна някак замечтано и дори не можа да отговори нищо на малката.
      Виктор наблюдаваше случващото се пред него и тези изплъзващи се балони от ръцете на детето го накараха да помогне. Побегна по улицата и след няколко метра ги настигна. Подаде ги на детето и му показа как да ги държи здраво. Очите на момичето засияха от радост, защото отново държеше в ръцете си своето щастие. Сега то стисна така силно конеца, че вече и най-бурният вятър нямаше да успее да му го отнеме.
     Младата жена го погледна приятелски и му благодари, прегръщайки топло дъщеря си. Виктор ги изпрати с поглед, а в главата му нахлуха мисли колко крехко и уязвимо е щастието на този свят. Колко беди го застрашават, но в действителност най-голямата беда си остават самите хора. Те го създават, те го изпускат и те го рушат. Уловим ли го веднъж, трябва да сме внимателни с него и да го пазим и ценим, ако не искаме то да отлети от нас. Щастието на Виктор вече го очакваше  на стария площад и той ускори крачки с радостно чувство в сърцето.

© Васил Георгиев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • ех...Васко...как ме зарадва...!
    много красив и поетичен разказ за щастието...
    с много обич за теб.
  • Казано е, че щастието е като здравето. Имаш ли го, не го забелязваш.
    Много уместна съпоставка с балоните. Силен подтекст!
    Този разказ ще накара много хора да се замислят. И дано го прочетат повече...
    Горещи поздрави за теб, Васил!
  • Да, хората сами създават и рушат щастието...докосна ме с този разказ
    и върна мои спомени, свързани с това.Поздравявам те!
Random works
: ??:??