(съвременна приказка)

                           ІІ ЧАСТ

     - Може би моето - предложи Плюшеното мече. - Оттук се вижда половината улица, а пък и аз съм на най-горния рафт.
     - По-добре моето - изджафка Голямото черно куче. - Оттук мога да виждам кой влиза, кой излиза и какво става на съседните щандове.
     - Особено на щанда за шоколадите! - извика някой и всички прихнаха да се смеят.
     - Ако патето хареса моето място, аз мога да му го отстъпя - предложи Синьото слонче. - И без това ми омръзна всяко дете, което мине, да ме подръпва за ухото.
     - Мисля, че най-хубаво е моето място - обади се тихо куклата Барби и смутено приглади русите си къдрици. - Трябва само да измислим, как да изкачим патето дотук. Можеш ли да скочиш толкова високо, че да дойдеш при мен? - обърна се тя към патето.
     - Н-н-н-е-е - успя да отговори то. - Аз мога само да плувам.
     - Трябва да намерим въжета - реши Оловният войник. - Някой да има въже? - попита той.
     Всички играчки утихнаха.
     - Трябва да побързаме! Нощта скоро ще свърши, а ние нищо не сме направили! - извика Синьото слонче.
     - Мисля, че намерих решение - каза Барби, вдигна единият край на красивата си бяла рокла и откъсна голямо парче лента. После раздели лентата на две и още на две, свърза краищата и провеси единия край към патето. - Хайде, плувецо, хвани се здраво за края на въжето и аз ще те изтегля.
     Всички играчки бурно заръкопляскаха.
     Патето се хвана за края на направеното въже и затвори очи. Леле, как само се страхуваше!
     Барби стисна здраво другия край и започна да издърпва въжето. Не очакваше да е толкова тежко. Ръцете й бяха малки и нежни, като на истинска принцеса, а и батерията й едва ли щеше да издържи. Но беше решила да помогне, затова напрегна последните си сили и продължи да издърпва патето. Оставаше съвсем малко, когато усети, че силите я напускат. Дали ще успее?
     - Оше малко, съвсем мъничко - завикаха всички. - Дръж се, Барби! Ти си нашата истинска принцеса! Не спирай! Ще успееш!...
     Окуражена от топлите думи на своите приятели (защото всички бяха станали приятели тази нощ), Барби продължи упорито да тегли въжето. "Само батерията да не свърши точно сега - мислеше си уплашено тя, - дано да го изтегля, пък тогава..." Разбра, че е успяла, когато видя да се издига червената му човка. Все още стискаше края на въжето, когато Жълтото пате застана до нея.
     - Това място наистина е прекрасно - развълнувано прошепна то. - Виждам дори звездите! О, Барби, Благодаря ти! Ти си истински приятел!
     Но красивата кукла не чуваше. Батерията й беше свършила... Зад прозореца старата сребърна луна притвори очи и избърса една сълза...

     На сутринта продавачките учудено гледаха скъсаната рокля на Барби, която със застинала усмивка стискаше края на дълга бяла лента...