БДЖ - влакче на ужасите
В първия момент се почувствах точно като северноамерикански индианец, който за първи път в живота си вижда влак - вцепенен от ужас! Очите ми се разширяваха като пържени яйца на дъното на тиган. Защото това, което виждах, беше един призрак от миналото - старата пътническа мотриса на БДЖ. От онези - целите нашарени в графити, с овехтяла от времето, напукана боя. Истински праисторически динозавър - БЕДЕЖЕЗАВЪР! Той влезе тихо в гарата и отвори вратите си със съскащият звук на настъпена кобра: "Пссссссссс!" И все едно пред мен се отвориха тежките порти на Ада - на входа ме посрещна едно приблизително подобие на жена, което трудно можеше да се идентифицира по отношение на половата си принадлежност при наличието на толкова категорично мъжки белег, каквито бяха мустаците. Такива мустаци сигурно и свирепият Чингиз хан не беше имал в най-страшната си воинска сила! Попитах плахо: "Това ли е влакът за Пловдив!" Изпод мустаците излезе драматично контрастиращ на грубия външен вид нежен женски глас: "Да, качвайте се!" Нещо в тембъра на гласа ù напомняше на милото покорство, което имаха японските гейши. А аз очаквах женището пред мен да изреве като саранска мечка... Шокирано изненадан, как не колабирах, свличайки се като прострелян на перона. Ама устисках и се качих. Влязох в пътническия салон и спрях под напора на ударната вълна от сложни човешки миризми. В предните редици от атакуващи обонянието ми миризми изпъкваше с особено безмилостното си отношение - миризмата на чорапи! Но по-страшен беше причинно-следственият първоизточник на тази миризма - група роми. Дали защото подцених ситуацията, или защото надцених съпротивителните си сили, но съвсем съзнателно, с твърдата решителност на японец, преди да си направи харакири - седнах в епицентъра на клокочещата сган. Всъщност, дълбоко се уповавах на слушалките за музика, която мислех да послушам по пътя. Щях да си пусна Metallica и да се капсулирам за всякакви шумове, идващи отвън. Да, ама - не! Ромите успяваха да надвикат и гърления хевиметъл рев на Джеймс Хетфийлд. Егати! Минах от траш на още по-траш парчета, ама не - ромите бяха по-траш! Особено един такъв малък, трипластово дебел като Джаба от "Междузвездни войни", целият плувнал в мазна пот, който през цялото време друсаше сланина в ритъма на върл кючек. Те тоя те как не ми се качи на главата, докато хвърляше гюбеци. Погледнах го на кокал, а той ми помаха за здрасти, което движение предизвикваше сеизмичен ефект върху гръдния му пласт от сланина. Гърдите му със своите почти женски форми и размери се поклащаха току пред очите ми. Преглътнах и се обърнах на другата страна - оттам някаква мургава стрина ми се блещеше с бялото на очите си, докато ми набутваше в ръцете да си купя хубави банани. Следваща ми заподнася найлонова чантичка с плувнали в собствен сос полусмачкани домати. Трети образ едва крепеше четири зелки за салата. Помежду тях като пета зелка си подаде главата и началник влака с някаква униформа сякаш на старшина от Варшавския договор. Подадох му билета между два банана, за да го перфорира. Той го проби със замаха на римски легионер - забучи върха на химикалката си право в средата, точно в цената, сякаш това беше жест на мъст, че не съм му пуснал някоя стотинка в ръката, а съм си купил добросъвестно билет. След което ми се усмихна с тънка усмивка на погребален агент и отмина нататък...
... Дали пък просто не бях заспал във влака и това да беше сън?! Не, не беше сън - цената на билета ми беше пробита, а аз разбит. Точно като северноамерикански индианец, който за първи път е видял влак... пълен с индианци.
© Петър All rights reserved.
О-о-о, Джеймс, о-о-о, Хетфийлд
