Кики  беше много  уплашена и  мрачна, че  този път няма да се  измъкнем. Имала  лошо предчувствие. Чувствувала  нещо  като студен полъх, но аз  бях  сигурен, че нещата се подреждат. Не ми се вярваше толкова бързо да 
завардят  летището заради  нас. Винаги мислех  логично. Освен това  докато  разнищят  нещо ченгетата, ще минат  поне  няколко дни. Полицаите не са от най-бързите, ще се размотават  и докато съберат сведения ние ще сме изчезнали. Не бяхме се сближили с никой, нямахме близки и приятели , така че не ни познаваха. Това , че не  завързвахме контакти ни беше в плюс. Оставаше още час. Седнахме  в чакалнята в един ъгъл, далече от любопитни  погледи и камери. Аз  си нахлупих  любимата   капела на лицето  и реших  да се правя на подремващ  пътник. Кики  се уви  с копринен  шал, но  очите и шареха  из летището. Казах и  да се успокои  и да не привлича  погледите на хората  с тази  нейна  нервност. Стрелките  на часовника  сякаш бяха спрели. Отмерваха минутите едва-едва. Цък-цък-цък…Цък-цък-цък ….нерви да имаш… Само да не стане като  в някой екшън   да се спусне  група полицаи и да ни изхваща в последния момент.  Пиеше ми се нещо безалкохолно, но реших да кротувам и да не мърдам от седалката. Измина този  досаден час и ние прекосихме салона. Опашката  за пътуващи  не беше голяма. Застанахме  в  една група  бърборещи  туристи и  се прилепихме  плътно към тях. Този номер сме го правили  вече, така че  се надявахме да  минем между капките. Хванах  я  за  ръка и  се отправихме  към служителя. Първо  пуснах  напред Кики. Отвориха и паспорта, погледнаха я, сложиха  печат и готово. Сега  идва моя ред. Подавам  си паспорта със свито сърце. Знам, че е изработен перфектно, но все пак  малко ме  е сгащил страхът…Усмихвам  се най-очарователно  и чакам с най – голямо  търпение. Усещам стомахът си  свит на възел. Поглеждам към гишето. Чиновникът и той ме гледа. А, сигурно не ме разпознава заради брадата дето я пуснах. Най-накрая  ми  взема печата  и  това потракване  е най-хубавият  миг. Ухилвам се  вече  наистина с облекчение  и  настигам  със забързани крачки Кики. А тя милата не смее на гъкне все още. Гледаме да сме нормално спокойни докато се настаняваме. Свърши се! Ще летим.
         Самолетът  се издига  и ние  се отпускаме. Ще пийна нещо силно,че  главата ми се пръска. А и съм гладен като вълк. Храната не е нещо  особено, но аз дъвча  с такъв апетит, че по –вкусно не ми е било. Всичко е от мозъка. Спокоен съм и затова каквото и да ям ще  ми хареса. Развеселявам се. Даже ми  идва да разцелувам и  бабата на  съседната седалка, която си похърква стабилно. Кики се  върти  на седалката и я гледам, че нещо лудва…Давам и да пийне  едно уиски  и тя най-накрая заспа. Заспивам и аз, но шумът ме буди от време на време.
         Пристигаме  след дългото пътуване в Мароко. Рабатското летище не е от най-големите и бързо излизаме от него. Ослепително слънце ни облива. Горещо е като в пещ. Температурите удрят живака на макс. Жега е. Вземаме такси за центъра. В таксито  сме като в спасителен пояс. Климатикът  мърка  и е приятно хладно . Още не знаем къде ще спим ,но след като сто пъти повторих – хотел, хотел, хотел…  арабинът зацепи какво искаме.  Пътуваме ,а от двете страни на шосето се  извисяват  палми. Много палми. Екзотично е. Кралството си го бива. От ляво се ширва  океанът. Синее  и те примамва  в тази горещина да се потопиш в него. В далечината се вижда  една  отвесна скала, която се оглежда във водното огледало. Страхотен пейзаж. А небето е най-синьото  небе, което съм виждал. Без нито едно облаче…Май това е щастието… Без никакви облаци…

            Облаците  се разпръснаха  и от главите ни…
         Първо трябва да купим  валута, че животът продължава…и е прекрасен.