Отново беше в студената, мрачна колиба насред нищото. Влагата се просмукваше в костите му, а студа го караше неконтролируемо да трепери. Дори дебелото, вълнено одеяло което похитителите им им бяха дали не бе в състояние да го стопли.

А Екатерина? Тя отново гореше в треска и при всяко поемане на въздух от малките ѝ гърди излизаха такива болезнени хрипове, че той изпитваше желание да завие като ранено животно.

Вече бе изгубил представа за времето. Не помнеше кога ги бяха отвлекли и колко дни бяха изминали от тогава. Помнеше само кога осъзна, че сестричката му е сериозно болна, и че няма кой да ѝ помогне.

Не им бяха давали храна от дни, а тя имаше нужда да се храни, за да придобие сила. Имаше нужда и от вода, но тази която им даваха бе много мътна и той се боеше, че може да е заразена с нещо. През цялото време я притискаше към гърдите си стараейки се да ѝ даде от своята топлина, но и той отдавна бе премръзнал. За да не се побърка и позволи на отчаянието да го завладее ѝ приказваше. Разказваше ѝ приказки, цитираше ѝ стихотворения, пееше ѝ. Млъкваше единственно когато сънят го приютеше в светлото си царство, но дори и тогава не забравяше къде се намира. На няколко пъти и тя се опита да попее с него, но всеки път я задушаваше такава кашлица която караше сърцето му да спира.

Изведнъж сестра му притихна. Не се чуваха хриповете, кашлицата също спря.

Вече не я болеше.

И той притихна. Обви ръце около малкото ѝ телце и не забеляза, че сърцето ѝ вече не бие.

Константин се стресна в съня си и се събуди. Отвори очи и объркано се огледа. През прозорецът на стаята му надничаше залязващото слънце известявайки края на деня.

Обстановката му беше позната. От скоро време, но все пак позната. Тежко въздъхна и спокойно затвори очи.

Не бе сънувал отвличането си от години. Понякога в късните часове на нощта докато чакаше съня да затвори очите му си спомняше за двете седмици които бяха изкарали с Екатерина в студената колиба и всеки път буца засядаше в гърлото му. Тогава той тъкмо бе навършил единайсет, а тя бе на седем. Никога нямаше да си прости, че не бе успял да я спаси. Предпочиташе тогава той да бе умрял, но тя да бе останала жива. Не беше справедливо, че животът ѝ бе приключил още преди да започне истински.

Два дни бе притискал студеното ѝ телце до сърцето си, два дни се бе молил да стане чудо и тя отново да започне да диша.

Чудо не се бе случило. Не бе успял да се зарадва дори когато баща му и полицията ги бяха открили. Бяха я изтръгнали от ръцете му със сила защото той не бе позволил на баща си да му я отнеме.

След това животът му напълно се бе променил. Още помнеше как майка му обвини баща му, че заради него детето ѝ е мъртво. Независимо, че то беше и негово дете, и че той страдаше не по - малко от нея. Тогава тя му бе казала, че го мрази за това, че не е успял да опази семейството си и го бе напуснала.

Майка му бе избягала. Бе предпочела да прехвърли цялата вина на съпруга си.

Колкото и малък да бе тогава той бе осъзнал, че майка му не бе постъпила справедливо. Той бе видял как баща му бе поел мъртвото си дете в ръцете си, бе видял болката в очите му. В него момент заедно с дъщеря му бе умряла и част от него.

За това Коста бе предпочел да се върне при него. През цялото време не бе могъл да се пребори с чувството, че и той го предава и когато баща му му се бе обадил да го чуе твърдо му бе заявил, че иска да се върне при него. После му бе затворил телефонът, бе си събрал багажа и го бе изчакал да отиде да го вземе.

Днес не съжаляваше, че бе постъпил така. Баща му се бе грижил за него с много любов и той почти не бе усетил липсата на майка си.

Почти.

Коста отвори очи и се изправи в леглото. Чаршафът се свлече в скута му и оголи гърдите му. Без да се бави повече скочи от леглото, набързо се облече и излезе от стаята си. Бе проспал половината ден, но нощта бе пред него. Добре, че Ивайло лесно се водеше по ума му което му гарантираше добро забавление.

Ивайло! Чувстваше този мъж като брат. Още в първият момент в който го бе видял бе разбрал, че ще му стане приятел и не се бе излъгал. Може би за това чувстваше вина, че бе целунал жената в която той е влюбен.

Но не съжаляваше. Още в първият миг в който я бе зърнал бе разбрал, че трябва да я има.

Само, че на каква цена? Не искаше да я нарани като преспи с нея, а после я изостави, но и не бе склонен да се откаже от идеята да я направи своя.

За всичко бе виновна проклетата ѝ красота. Тя го омагьосваше и пораждаше в душата му чувства които той не искаше да изпитва. Изпитваше диво желание, неподвластна на контрола му страст и потребност да я защитава.

Каква ирония наистина! Искаше да я защитава от целият свят след като той представляваше най - голямата заплаха за нея.

Ледената принцеса!

Истината бе, че нямаше нищо ледено в нея. Тялото ѝ беше по - горещо и от неговото, а целувката ѝ бе запалила в него такъв пожар които и сега продължаваше да тлее готов да лумне с унищожителна сила при най - малката искра.

Какъв дявол я бе накарал да му отговори? И къде беше изчезнала онази жена която бе отхвърлила любовта на толкова мъже наранявайки чувствата им? Защо не се бе възпротивила когато той бе пленил устните ѝ в насилствена целувка?

Тази жена нямаше да престане да го обърква.

И да го изкушава.

Той мина през банята да заличи следите от съня и лениво заслиза по стълбите. В холът беше само майка му.

- Изтрезня ли вече?

Коста хлапашки ѝ се ухили и се тръшна на дивана срещу нея.

- Няма да ти казвам колко съм разочарована от теб.

- Благодаря ти за което! - театрално въздъхна той и я погледна с дълбоките си сини очи.

- А може би трябва! През животът си не бях виждала по - скандална гледка.

- Това е малко вероятно предвид фактът, че си родила две деца, но... Всъщност може и да си права, освен ако нямаш някъде скрит запис от онези... интересните.

Погледът който му изпрати Елена беше меко казано убийствен. Той подтисна напушилия го смях и се опита да изглежда сериозен.

- Дяволско момче! - И като дете го бе наричала така в моментите когато белите му бяха минавали всякакви граници. - Искам да стоиш далеч от детето!

Това му прозвуча като заповед.

- Кое дете, майко? - направи се на приятно разсеян той.

- Анна естествено!

- На мен не ми прилича на дете.

- Коста, моля те! Не стига, че откакто си тук забраних на Маргарита да я води у дома...

- Какво си направила? - Сам не разбра как внезапно тонът му стана опасен. - С какво право се разпореждаш с живота на другите?

- Ти какво очакваш? Още когато прекрачи прагът на тази къща и видях как Маги се втренчи в теб разбрах, че никоя жена не е в безопасност когато ти си наблизо. Честно казано малко се притеснявах Маргарита да не се влюби в теб, винаги е била страшно наивна и романтична, но слава богу опасенията ми не се сбъднаха. Тогава се сетих за Анна.

- Интересно, че изобщо си я забравила предвид фактът, че доведения ти син толкова очевидно вехне по нея!

- Ивайло не ме притеснява. Той така и не успя да разбере, че тя не е за него. За мое успокоение Анна имаше благоразумието да не позволи нещо да се случи между тях защото тази връзка щеше да го съсипе. Тя е прекалено красива за него и той щеше да се побърка от ревност.

Самият той бе стигнал до същото заключение. Познаваше този тип мъже като Иво които запленени от красотата на една жена много над тяхното ниво ѝ обещаваха целия свят, само за да я спечелят, а след това превръщаха живота ѝ в ад защото живееха в постоянен страх, че ще я загубят.

- Мисля, че преувеличавате красотата ѝ - каза Коста самодоволно.

Изобщо не го мислеше, но се надяваше по този начин да заблуди майка си и да затвори темата за Анна.

- Така ли? Странно, че го казваш след като този предиобед беше на път да я изядеш.

- Провеждах експеримент. Исках да разбера защо всички мъже си губят ума по нея.

- И разбра ли?

- Имам още малки съмнения. Може би ще се наложи да повторя.

- Константин Корсаков, само да разбера, че с пръст си докоснал момичето! - заплашително изрече Елена и не довърши.

- О, майко, винаги мога да наредя така нещата, че да не разбереш! - засмя се той и се изправи от дивана. - Къде е Ивайло?

- Излезе за малко, трябва всеки момент да се прибере. Замисляш ли се как му влияе всичко това?

- Кое?

- Видя те да целуваш момичето в което е влюбен!

Той изскърца със зъби и нервно притвори очи.

- Нали сама каза, че тя не е за него?

- Нищо не пречи да си мечтае за нея. Днес ти разби излюзиите му.

- Разбира се! Колко е лесно наистина да обвиниш за даден проблем всеки друг, но не и себе си!

Още като изрече думите и разбра, че бе допуснал грешка. Без да иска бе засегнал много болезнена тема.

- Никога няма да ми простиш, нали? Няма да забравиш, че го изоставих? - В очите ѝ проблеснаха сълзи. - Болеше ме, Коста! Толкова много, че трябваше да се махна от там!

- Него не го ли болеше?

- Сгреших. Не биваше да постъпвам така, но го осъзнах доста по - късно.

- Съжалявала ли си някога, че го напусна?

- Много пъти.

- Защо не се върна при него?

- Беше ме страх, че няма да ме приеме. Аз го нараних, Коста! Никоя жена която обича съпруга си не го обвинява, че е предизвикал смъртта на детето си. Той обожаваше Екатерина. Когато разбра, че са ви отвлекли полудя. Обърна земята и небето докато ви открие.

Нямаше нужда да казва, че го бе сторил твърде късно. И двамата го знаеха, и двамата още преживяваха последствията. Едно дете беше мъртво, а смъртта му бе причината да бъде разбито едно прекрасно семейство.

- Разказа ли му за онези две седмици в колибата?

- Не.

На никого нямаше да каже. Това беше нещо прекалено лично.

Не бе могъл да сподели на баща си как мъчително бе умряла дъщеря му, каква болка бе изпитал сина му докато я бе гледал как умира. Болката от загубата бе достатъчно голяма, не бе могъл да му причини още по - голямо страдание.

- Изобщо с някого говорил ли си за това?

- Не.

- А не смяташ ли, че трябва? Това ще ти помогне да забравиш, Коста!

- Не искам да забравям! Тя ми беше сестра! Искам да помня всяка минута прекарана с нея!

Входната врата се отвори и след миг в хола влезе Ивайло.

- Станал си!

Лицето му засия от радост. Очевидно не му се сърдеше за Анна.

- Да и имам планове за вечерта. Мисля да изпробваме звярът който купихме онзи ден.

Елена многострадално простена и се изправи от дивана.

- Няма ли да вечеряте?

- Не. Ще хапнем навън.

Изгаряше от нетърпение да изпробва червено - черната ямаха която бе подарил на Иво преди два дни.

- Няма да мирясаш докато не си строшиш главата, нали? - укори го майка му.

- Спокойно, тя е толкова твърда, че няма чупене.

Обърна се и като си взе телефонът се насочи към вратата следван от Ивайло.

- И не забравяй разговорът ни! - извика Елена след него.

Той само вяло махна с ръка към нея сякаш опитвайки се да пропъди досадно насекомо. После двамата с Иво излязоха от къщата и се насочиха към гаража.

- Обади се на Мишо и Юли. Ще си организираме малко състезание извън града. Със залог.

- Нямаш търпение да профукаш милионите на баща си? - закачи го Иво.

- О, те са толкова много, че един живот няма да ми стигне да ги похарча!

Константин бе син на руския петролен магнат Иван Корсаков. След смъртта му бе наследил всичките му петролни кладенци.... и всичките му милиони.