Кръвта и се разстилаше като огнена лава във вените, а веселото потрепване в стомаха на освободени, сякаш от плен пърхащи с криле, пеперуди, беше отдавна потънало в прашните шкафове на времето. Сякаш излязла от посивяла кал, душата и се бореше с неродени, изстреляни напосоки мисли, сгърчени от враждуващите погледи на случайни, нежелани спомени. Да, те я наблюдаваха от снимките в албума и не можеха да и простят миналото, което и поднасяше живота. Този така непредсказуем живот с бълбукащи надежди, опорочени от гибелното битие на времето, в което се раждаха желания, неспособни да доизносят смисъла на съществуването си.Кое правеше нещата толкова трудни за преживяване? Кой ги правеше нежелани и натрапени врагове в собствената и глава, и подритваха сломените и нещастни копнежи за бъдещето? Посоката на мислите и взе остър завой, толкова внезапен, че спирачките уплашени за живота си, мълчаливо изстенаха, скърцайки в налудничавата надпревара с погледите на уплашени за живота си минувачи. Те спряха дъха и напомниха на тялото и, че е смъртно, ранено от пълзящата самота на груби житейски обрати. Ето, че остана жива след поредната житейска катастрофа, жива или искаща да живее, не беше много ясно. Искаше и се да беше много далече от това, което я сполетя като млада – да среща само неподходящи мъже с ексцентрични недостатъци, които я накараха да зарови очакваната любов толкова дълбоко в изстрадалото си смълчано лице, че се усмихваше постоянно, за да прикрива скръбта и разочарованията си. Това не беше лицемерна усмивка, нито провокираща съчувствие, не беше и зов за помощ, а едно неясно непорочно желание да срещне съвършената любов, която знаеше, че съществува, но не можеше да я открие... Но тя нямаше да спре, докато не я намери, знаеше, че няма да спре, защото това търсене беше самият Път, Истина и Живот...