(Без)Делниците на един писател- част 22

– Това ще бъде последното ти интервю, Аделина. Реших да бъде с мен, тъй като в крайна сметка аз съм този, който състави и определи условията по договора. Ти пък се съгласи с тях и мога да твърдя с пълна увереност и неоспоримо удовлетворение, че изпълни съвестно всяко едно изискване. Предполагам, че си си подготвила доста въпроси към мен, на които с радост ще отговоря.

– Значи отношенията ни ще приключат? Имам предвид онези, задължаващи ме да общувам с твои преки подчинени.

– Отношенията ни никога няма да приключат след като веднъж вече са започнали. Да се разходим…

– Къде? Твоето царство тъне в разруха, положението в моето не е по-различно, на Земята пък въобще не желая да стъпвам. Кой знае дали няма пак да предизвикам някоя катастрофа с появата си?

– Хубаво е че имаш ясна представа за мащабите на мощта си. Вярно е, боговете трябва да стоят далеч от смъртните, защото дори едно кихване може да причини невиждани бедствия. Но с теб имаме цяла Вселена, из която да бродим. Ето!

Самаил разтвори длан пред погледа на смаяната Аделина и пред двамата се разкриха чудесата на дълбокия Космос. Тъй като зрението на небесните създания бе изключително и улавяше и преобразуваше всички вълни от спектъра, гледката за двамата бе неописуемо величествена и прелестна. 

Те пристъпваха из нищото, сякаш се движеха по земната твърд. Без притеснения от липсващата гравитация или от вакуума. Масите и енергиите им се изменяха така, че самите те създаваха гравитационно поле и атмосфера около себе си.

– Ти си ужасена от мен. Може би дори си въобразяваш, че ме мразиш. По-добре внимавай с крайно силните емоции. Полюсите биха могли много лесно да се обърнат. 

– Нима един такъв развой не би бил подходящ за теб? 

– Колкото и странно да ти звучи- не. Ти си там, където трябва да бъдеш. Както и аз. Моите задължения са уникални. Никой не е способен да ги върши като мен. Освен това ролята на злодея ми допада страшно много.

– Омразата и любовта нямат нищо общо с работата ни. С дълга и отговорностите ни.

– Напротив! Ти щеше ли така лесно да се съгласиш да станеш богиня, ако не притежаваше любовта и подкрепата на своя верен архангел? Какво друго би те задържало на върховната позиция в този свят, ако нищо от случващото се не притежаваше необходимия смисъл?

– Дългът. Съвестта ми. Не бих позволила милиарди да загинат заради това, че съм отчаяна от съществуването си развалина. Ти си този, който даде смисъл на сивите ми дни. Ако не беше предложението ти, Самаил, досега още щях да си мисля че животът с котка в мизерен апартамент е таванът на моите способности. И макар методите ти да са още по-крайни и от моята импулсивност, няма как да отричам очевидното. Благодарение на твоите жестоки уроци аз съм богиня.

– Боговете обикновено се раждат такива. Твоят случай е по-различен. Не съм сигурен как да ти отговоря. Освен да ти благодаря за признанието, действително не се сещам за друго което да кажа. Но не се заблуждавай, че с ласкателства ще постигнеш нещо с мен. Каквото и да си си наумила.

– Защо толкова упорито се стараеш да отблъснеш от себе си всички? 

– А ти защо не престанеш с безумните си самовнушения? Мислех, че вече сме се разбрали по този въпрос. Твърде късно е да се опитваш да ме превъзпитаваш. Твърде късно е за каквото и да било друго.

Аделина спря и се намръщи, кръстосвайки гневния си сюрреалистично зелен поглед с неговия небесно син и отново стисна юмруци така, че да усети натиска на ноктите в дланите си. Но тъй като вече бе усвоила контрола над точно тази верижна реакция от разрушения, я спря навреме и се овладя.

– Защо ме избрахте, Самаил? Ти, Анаил, Сътворение? 

– Защо изведнъж предметът на разговора се измести към теб? 

– Това е мое интервю и аз решавам какви въпроси да задавам.

– Не съм съгласен. Това е мое интервю и аз решавам как и дали въобще да ти отговоря.

– Хубаво! Изглежда че разговорът няма да се получи. Смятам да се връщам към божествените си задължения и те съветвам да сториш същото. Понеже не ти е особено комфортно да се намираш в компанията ми, предлагам от тук нататък да се обръщаш към Анаил по въпросите за лични срещи с мен.

– Както нареди Ваша Божественост! Обаче колкото и важности да си придаваш, ти си оставаш просто човек.

Аделина, която вече му беше обърнала гръб и се подготвяше да отвори портал към Небесното царство само завъртя глава настрани и се усмихна съвсем лекичко.

– “Просто” човекът, когото ти допусна толкова близо до себе си, че да чуе съвсем ясно ударите на сърцето ти. И да ти кажа, долових особен ритъм. Ако ти беше “просто човек”, щях категорично да заключа, че става въпрос за емоционално вълнение, свързано с този с когото общуваш в момента. Но ти си Мрачният господар. За какви емоции може да става дума?

– Объркала си се. Чула си онова, което много ти се е искало. 

– Така ли било? Е, тогава няма проблем. “Просто богинята” не предявява претенции към вътрешния ви свят, Ваша Мрачност. Запазете си тайните за себе си. И гледайте да не произвеждате излишни Антихристи докато в ума ви се въртят някои доста странни идеи.

– Не са ли те учили да не си играеш с огъня, Госпожо Богиньо?- процеди през зъби Самаил и в следващия миг пътят на Аделина бе преграден от яростни пламъци. Те я обкръжиха и колкото по-отчаяно се опитваше да се измъкне, толкова по близо до нея се оказваха те. Когато започна да усеща как изгарящите оранжеви езици докосват и поразяват кожата ѝ, тя затвори очи за миг и се опита да си представи как ги потушава, но преди умът ѝ да успее да роди мисълта, десницата на Самаил се оказа пред нея с негласната покана да положи в нея своята ръка.

Аделина не се поколеба и Самаил рязко я изтегли от импровизираната клада като при това тя едва не го събори, блъскайки се в него. Въздухът ѝ излезе от дробовете и при дълбокото вдишване двамата се оказаха долепени един към друг.

Приличаше на мълчалив дуел. Съзнанията им се бореха за надмощие, обменяйки светкавично мисли. Аделина атакуваше яростно, целейки се в най-дълбоките кътчета на ума му, недостъпни за никого. Самаил обаче ловко се измъкваше и канализираше атаките ѝ. Там действително се криеше нещо и Ади за малко да успее да потвърди подозренията си, но бързо беше изхвърлена.

– Каквото и да се самозалъгваш, че знаеш за мен, изобщо не е вярно. Но пък аз не горя от желание да те разубеждавам. Не си ми личен изповедник и не се нуждая от теб в ролята на душеприказчик. Ще те помоля учтиво, но само веднъж. Недей да разпространяваш небивалици по мой адрес.

– А теб не са ли те учили, че който контролира информацията, владее миналото, настоящето и бъдещето? Мога да твърдя каквото си поискам и ще ми повярват, защото съм Майка на Светлината. Само, че си имам достойнство. Освен него, изпитвам уважение към противника, когато е равностоен. Как мислиш, ти влизаш ли в тази категория?

– Мисля, че с теб си позволихме твърде много волности.

– Ти започна.

– Няма да споря с теб.

– Не вярвам.

– Върви си, Аделина! Обещавам ти, че ако зависи от мен повече няма да ти се наложи да търпиш подобни неудобства. Но не бива да ме провокираш. Иначе онзи огън няма да се поколебае да стигне по-далеч.

– Докъде точно?

– Довиждане, Аделина!

Този път нищо не попречи на двамата да се разделят и завърнат в своите кътчета от Вселената, за да ръководят от там баланса на силите. Само че това изобщо не беше достатъчно за да се върнат самите те към собственото си душевно равновесие.

Аделина седеше на трона си в Небесното царство и полагаше неимоверни усилия да изглежда съсредоточена докато архангелите даваха свидетелства относно преживения погром. Но умът ѝ беше другаде. И не преставаше да негодува.

“ Ще те разнищя, Самаил! Няма да се измъкнеш толкова лесно! Ако ще да ми се наложи да изтърпя и най-свирепите адски пламъци, които ми изпратиш!”

Оттатък Светлината, в компанията на своя верен Баал, който му разясняваше плановете за възстановяване на ада и набирането на нови души на немъртви, Самаил също безрезултатно се опитваше да прогони непривичното усещане, че душата му е напълно разголена и изложена на всеобщ показ.

“ Какво да правя с теб, Аделина? Никой никога не е стигал тъй далеч и има основателна причина за това. Ти обаче няма да се откажеш и ще копаеш и дълбаеш, все по-упорито и по-дълбоко. Кой знае докъде ще стигнеш ако не те спра? Как не ми се ще…”

И само мъглявините, през които двамата преминаха, знаеха истината. Защото колосалната енергия на мисловния им сблъсък успя да роди няколко малки искри, на които предстоеше да предизвикат множество и големи неприятности…