(Без)Делниците на един писател- част 25

– Каква изумителна нощ! Ароматите на пролетта, топлият тих ветрец, тишината на този единствен миг… 

– Равноденствие. Нарочно ли го избра, Аделина?

– Не, Ани. Тялото ми го избра. Следващите двайсет и четири часа ще бъдат най-благоприятни за осъществяване на тайнството на живота.

– Не разбирам мен защо ме извика. Ако очакваш да ви светя…

– Самаил, изобщо не се надявай да се измъкнеш както преди! Но твърде много се разприказвахме…

Аделина се остави на пулсиращото вълнение да завземе напълно тялото ѝ. От сърцевината му започнаха да изригват на тласъци огнени потоци, които повишиха телесната ѝ температура много над границата, която човешкото тяло би понесло. Но нейното безмъртно вече бе напълно неуязвимо към температурните колебания. Затова просто се нажежи до червено и засвети, като че бе пещ, в която се закалява стомана. Сиянието ѝ туптеше в синхрон с биенето на сърцето, което се учестяваше все повече и повече, докато накрая не избухна в ослепителен блясък. Когато постепенно светлината угасна, на мястото на Аделина стояха две, по нищо не различими пълнокръвни богини.

– Що за глупост? Нямам намерение да участвам в магически спектакли и то в ролята на шут.

Когато заговори, гласът не идваше от устата на никоя от двете, но беше нейният и изпълваше цялото пространство наоколо.

– Моля ви, не ме съдете, че не желая да избирам между двама ви. Твърде силно сме свързани, за да мога да отхвърля когото и да било от вас. И тъй като животът не просто прелива от мен, а ме задушава с устрема си, аз се раздвоих. Защото едната половина от мен е дива, стихийна, жадуваща и подчиняваща, страстна и неустоима. Изменчива като времето през пролетта. Като твоя огън, Самаил. А другата е предана, любяща, покорна и ранима. Почти невинна. Като теб, Анаил.

Тази нощ е за откровения. Нуждая се от вашите. Моля ви, веднъж поне бъдете честни. Не пред мен, а пред себе си. Негласно, но ясно. Какво е най-съкровеното ви желание? Тук и сега. С мен или без.

– Лина, никой от двама ни не те насилва да правиш каквото и да било. Затова не бива да очакваш и от нас да вършим нещо по принуда. Единственото, което с готовност бих извършил сега, е да му разбия самодоволната мутра, задето те разболя и се наложи баща ни и майка ни да се намесват в делата, които ти беше длъжна да ръководиш еднолично. Не очаквай от мен да се съглася да те деля. И то точно с него. По-скоро бих се предал на вампирите да ми забият златен кинжнал в сърцето отново, отколкото да се превръщам в посмешище.

– За пръв път и аз да съм съгласен с казаното от теб, Ани. С изключение на оная част с разкрасяването на физиономията. Много добре знаеш, че ще те победя за по-малко от две секунди ако само се опиташ да ме доближиш. Обаче не виждам основателна причина дори да си правя труда. Аделина, предупредих те да не разпространяваш лъжи по мой адрес. Както и да си въобразяваш подобни…

– Дори не се опитвай! Добре, излишно е да спорим и губим повече време. Всяка една от мен ще тръгне с един от вас. Където и да отидете, аз ще бъда там. И изобщо не става въпрос за принуда. Когато приключим, не просто ще искате още. Ще направите всичко, за да ме задържите и никога да не си тръгна от вас.

– Разбира се, вече си безсмъртна. Разполагаш с цяла вечност за губене- както на своето, така и на моето време.

Но Аделина не отговори на Самаил, а закрачи безмълвно след него. Той побърза да се върне в царството си и първото място, което посети, бе винарната. За нещастие, тя бе също тъй празна както я остави последния път когато дойде с очаквания да утоли жаждата си, но и да заглуши натрапчивия глас вътре в себе си, който му нашепваше едно точно определено име. То пък автоматично се превръщаше в образа на жената, която сега вървеше по петите му.

– Проклятие! Ако не се намирах на своя територия и не бях съвсем с всичкия си, щях категорично да заключа, че някой е успял да запрати безсмъртната ми душа в личния ѝ ад. В безсрочна “командировка”.

– Нима? Личният ти ад включва мен? И защо така? Толкова ли съм ужасна? Страхуваш се, че съм те направила уязвим? Че заради емоциите си ще изгубиш мощта си? Колко детинско и наивно, Звезди! Очаквах повече от теб. А ти се опитваш да ме прогониш като конска муха, вместо да се възползваш от възможността. “Не просто велика, а единствена”. Обеща ми го, а ти винаги спазваш обещанията си. Както и “Следващият път онзи огън няма да се поколебае да стигне по-далеч”. Ами нека стигне. Докрай, Самаил.

Аделина пристъпваше бавно към него, гледайки го с най-предизвикателния поглед, на който бе способна. И той от зелен се бе превърнал в изгарящо ален. Палещо палав и гъделичкащо игрив. Точно като цвета на помещението и осветлението около тях.

Самаил заотстъпва на заден ход, но не от боязън, а за да се увери със сигурност в намеренията на богинята. В момента, в който гърбът му опря в стената, а Аделина се озова на дъх разстояние от него, подозренията му се потвърдиха напълно. Затова спомогна и фактът, че тя изобщо не се церемони, а директно премина към скоростното му разсъбличане.

Но той нямаше намерение да се дава без бой. Щеше да я затрудни максимално. Когато Аделина падна на колене и се зае да изследва мъжествеността му с устни и доста любопитен език, Самаил просто въздъхна снизходително. Но когато внезапно усети ръцете ѝ едновременно на седалището, гърдите и лицето си, а дръзките ѝ целувки да го покриват от главата до петите, той просто не успя да вдигне навреме защитата си срещу нападението по всички фронтове.

Чувстваше я навсякъде по себе си. Всяка нейна ласка оставяше гореща и ярка диря от все по-надигащо се желание у него, на което не можа да противостои, колкото и да се опитваше. Затова му се остави да го води. И когато напрежението достигна върха си, страстната игра премина на друг етап.

Аделина, която със задоволство установи, че Самаил е напълно готов да изпълни предназначението си, се изправи рязко и го събори, падайки заедно с него като миг преди да се озоват на мраморния под, под тях възникна от нищото разкошна спалня от масивно дърво и с доста издръжлив както се оказа впоследствие матрак.

Богинята не се поколеба да възседне обекта на желанията си, поемайки с изключителна ловкост кадифената му внушителна твърдост. Сластните ѝ движения, съпровождани от стонове на неописуема сладост обаче ѝ попречиха да забележи промяната в разпределението на силите. Беше неин ред да бъде изненадана.

Ади винаги бе харесвала да доминира като извлича до последна капка удоволствието от интимността. Яздейки диво партньора си, тя поставяше дланите му върху дупето си и ги натискаше с всичка сила. Така то се усилваше и удължаваше. Какво бе учудването  ѝ обаче, когато вместо да усети дланите на Самаил, го почувства целия зад себе си. Както и вътре в себе си. Той се надвеси  над едното ѝ ухо и ѝ прошепна многозначително:

– Да не би да си помисли, че ще се измъкнеш толкова лесно? И аз владея някои трикове.

Беше великолепно. Не удвоено, а утроено, защото съвсем скоро стенанията ѝ от искрения екстаз, в който изпадна от двойното проникване, бяха заглушени от третия Самаил, който реши да изпълни и крещящата ѝ уста със себе си. 

– Моята неустоима божествена мръсница… Точно така, скъпа! О, прекрасна си!

Разбира се, многословието бе напълно излишно в минутите на пълно сливане в експлозивен екстаз. И за двамата подобна наслада бе преживяване веднъж в живота и си заслужаваше огромното изтощение, съпътствало задоволството от акта. Затова и когато, изцедени от сили, но в щастливо умопомрачение от преживяното двамата се отпуснаха в прегръдка, предвещаваща възстановителна дрямка, Самаил заговори, а Аделина изчака известно време, за да му даде още по-изумителен отговор:

– Бива си те, Аделина. Ако знаех, че ще ми хареса толкова, изобщо нямаше да отлагам досега.

– О, сладкият ми изкусител! Още нищо не си видял! Предстои ни да усетим едно друго, малко по-различно сливане. Все пак съдбовните ни линии са свързани…

Звезделин я погледна невярващо и блажена усмивка се разля на очарователното му, но мокро от пот лице.

На другия край на Вселената, Аделина седеше на ръба на покрива с Анаил и търпеливо очакваше подходящия момент. Когато той настъпи, тя се избута с ръце от перваза и се остави гравитацията да я привлече. Верният архангел, овладян от тревога напълно забрави за момент че обектът му на обожание, умее както да лети, така и да живее вечно и не я грози съвършено никаква опасност от свободното падане. Но вече я беше уловил в сигурните си прегръдки, когато тя овладя пространството и физичните сили и вместо на покрива, те се озоваха насред разцъфнала ябълкова градина. Полунощният въздух бе задушно топъл и само лек ветрец разведряваше наелектризираната от напрежение атмосфера. Там, между най-големите дървета с най-обилен цвят, бе разположен бял балдахин, към който богинята поведе своя все още неосъзнаващ случващото се възлюбен. Както обикновено, той изобщо не се възпротиви. Нито когато тя обгърна с длани лицето му и го дари с нежна целувка, нито когато копринено гладките ѝ пръсти се плъзнаха по него и се заеха да го освобождават от хватката на дрехите му. 

Аделина го виждаше за пръв път такъв. Вярно, по бански изглеждаше умопомрачително привлекателен, но без каквото и да е облекло представляваше явна покана за действие. И то не закъсня.

Лина не настояваше. Ани пък се учеше учудващо бързо на умения, които допреди да я срещне  и през ум не ми бу минало, че ще се наложи да усвоява. 

Бавно, внимателно, с леки, едва докосващи го движения, тя изследваше всеки милиметър от това, толкова дълго спазвало обет за непорочност тяло. Но макар и ангел, той ухаеше дяволски съблазнително. А вкусът му, както съвсем скоро се убеди, по нищо не отстъпваше на онзи на майстора на съблазните.

Той приветстваше божествената ѝ топлина по себе си. Аромата на непреодолима притегателна енергия. Живителната влага, която безмълвно изтри задръжките му.

Вдигна я от себе си, макар изключително много да му харесваше какви чудеса вършат устните ѝ с него. След което внимателно я положи в ложето и зае на свой ред доминираща поза.

Ади не протестира. Щеше ѝ се тази нощ да продължи до края на дните и да остане така с него дори когато светът започне да се руши под краката им. Анаил, целувка след целувка, докосване подир докосване, изпиваше все по-голямо количество от онзи тъй високо ценен еликсир, наречен интимност. Тя бе невъобразимо вкусна. Трепетът, с който поглъщаше удоволствието ѝ, докато самият той бе причина за него прерасна в дързък танц, кулминацията на който го накара да преглътне с дълбока въздишка.

Но той изобщо нямаше намерение да забавя дивия ритъм, с който ставаше неин навеки, а тя негова. Нямаше и намек за неопитност или неловкост. Настървената  му за действие мъжественост бе приета в гостоприемното ѝ лоно така, сякаш бяха създадени един за друг. Между устните на Аделина се отрони тих стон, който Анаил заглуши с настойчиви целувки. Всяко нейно дихание, изразяващо неописуема наслада бе поглъщано жадно от него, докато ѝ даряваше  върховните емоции на  пълното отдаване. Двамата си принадлежаха. Сега, завинаги и вовеки веков.

Те поддържаха бавно, но чувствено темпо, което насищаше сетивата им до последния рецептор с упойващо щастие. Затова и когато, роден от абсолютното сливане на умовете и душите им, оргазмът се освободи като цунами вътре в тях, той бе невъзможно дълъг и мощен и ги остави напълно опустошени.

Анаил се завъртя настрани и придърпа Аделина в гръб, прегръщайки я и притискайки към себе си, след което внимателно я уви с наличната завивка. В това положение, телата им си паснаха съвършено. Дори главата му намери най-удобната възглавница по извивката от шията към рамото ѝ. В това положение, двамата помълчаха известно време, след което Аделина наруши тишината:

– Може ли да ти споделя нещо, Ани?

– Каквото поискаш, любов моя.

– Мисля, че няма да ти се размине само с един рунд.

– Мисля, че ми взе думите от устата.

Беше време за откровения. Равновесието на силите не би могло да бъде по-съвършено, отколкото през тази единствена нощ, в която богинята на светлината сподели силата на живота с двете съдбовни линии, оплетени с нейната. Тайнството се осъществи и щеше да остане в историята на безсмъртните като пример как оригинално да бъде решен привидно невъзможен парадокс. 

Естествено, отлагането на надвисналия пореден апокалипсис бе временно решение, но пък кой ли можеше да го твърди със сигурност? Ако се осъществеше безброй много пъти, за което потентността на участниците гарантираше, че е напълно реалистично, може би главоломно нарасналия брой божествени потомци можеше да стабилизира ситуацията. При всички случаи, небесните любовници щяха да използват всяка възможност да доставят колкото се може повече наслаждения. Както на себе си, така и на партньора си…