(Без)Делниците на един писател- част 33
Multi-part work to contents
– Толкова различни, причудливи и примамливи планети! И на всички тях, тайнството на живота процъфтява, следвайки собствени закони и порядки! Всеки свят е със самостоятелна от другите система от порядки и намеси ли се някой външен в нея, обикновено бива погубен.
Аделина и Анаил пътешествеха из Вселената, изследвайки галактика подир галактика. Богинята беше очарована от сложността и идеалния ред на планетите, където тварите бяха установили свой собствен баланс и съществуваха в пълно съзвучие с условията на средата си.
Това съвместно пътуване бе възможност не само да разучават нови светове, в търсене на първичния огън, но и да останат най-после насаме, за да запълнят взаимните си липси от близко общуване.
– Така е. Защото повечето светове не са имали щастието да се превърнат в сцена на дивашките истерични изстъпления на някои безразсъдни и импулсивни богове.
– И богини, нали?
– Не аз го казах.
– Разбира се, че не. Ти просто умело направляваш заблудената ми душа по пътя на самоосъзнаването ѝ, като междувременно си уплътняваш времето с внимателно опознаване отблизо на телесната ѝ обвивка.
– Ако това трябваше да прозвучи като обвинение, в своя защита ще кажа, че тази телесна обвивка представлява покана, изписана с огромни пламтящи букви и послание: “Ела и си вземи! И то колкото можеш повече! И по-често” Аз просто изпълнявам вселенския си дълг като се подчинявам на ясната заповед.
– Сериозно? Я ми кажи, ако беше си останал във формата на риж мяукащ пухкавел, а не ти се бе наложило да се трансформираш в очарователен невинно изглеждащ прелъстител, как точно щеше да изпълниш тоя дълг с избраницата си?
– Просто трябваше да продължавам да бъда прекрасен, предан и търпелив и да махам гневно с опашка, когато не получавах любимото си гурме. Ти сама щеше да ме призовеш и тогава щях да приема обичайната си форма.
– Представям си. А ако на мен не ми беше съдено да стана богиня, щяхме ли въобще да се срещнем с теб? Или просто щеше да ме наблюдаваш критично отгоре и да си мислиш: “Господи, тази жена е истинско наказание!”
– Никога не съм спирал да си го мисля.
– Как смееш! Аз съм богиня и ти трябва да ме възхваляваш!
– О, аз те възхвалявам. Всеки ден си повтарям: “ Слава на Богинята, която още не ме е убила. Днес.”
– Ще ти дам друга молитва. Не е зле да си я повтаряш ако държиш да останеш здрав и читав, за да изпълниш вселенската си мисия. Тя гласи:” О, Велика Светлина! Дай ми разум да не се подигравам на жени, които могат да хвърлят огнени кълба по мен.”
– Ако ще хвърляш кълбовидни мълнии по мен, поне дай да си спретнем някой по-сериозен скандал. Иначе защо ще се хабиш напразно?
– Не бой се. Аз винаги ще си намеря повод. И няма да разбереш откъде ти е дошло.
Двамата летяха един до друг и изпитваха благодат , която ги съпъстваше из черния и непрогледен Космос като всеобхватен сноп от ярки, но същевременно приятни за зрението лъчи. И дори, когато не си разменяха реплики, мислите им бяха устремени в една и съща посока.
Затова и някак съвсем естествено, когато насред непрогледната смолиста тъма на едно обширно, но напълно лишено от космически светила пространство изникна пламтящо дърво, чиито размери не биха могли да се обхванат с просто око, двамата изобщо не се изненадаха. По-скоро приеха съдбовната неизбежност и се настроиха да реагират светкавично на каквато и да е провокация.
– Анаил… Това не изглежда правилно. Откъде и защо изникна така внезапно?
– Стой зад мен, Аделина. Никой никога не се е доближавал толкова близо до Първичния огън. Нямам представа как ще реагира на натрапници, пък били те и приятелски настроени.
Клоните на огромното, пулсиращо в алено растение се насочваха във всички посоки и някак съвсем естествено идваше предположението, че крайните им разклонения стигат до населените с живи твари светове.
– Първоизточникът не би наранил своя потомка, нали? Тогава е по-разумно аз да вървя напред, за да те защитя в случай на враждебно отношение. То изглежда също толкова живо и разумно като нас. Усещаш ли?
И действително, двамата чувстваха равномерните вибрации, излъчвани от пулсиращото в ярка, но далеч не ослепителна светлина растение. То сякаш протегна два от клоните си към тях с негласна покана да се приближат още и още, и още.
Но богинята и архангелът бяха предпазливи въпреки хипнотичното действие на влияещите им тъй особено вълни.
Почти бяха стигнали до него, когато безшумно, но видимо по-ярко от досега, по клонките разцъфтяха цветове от пламъци, а незнайно откъде появил се вихър започна да рони венчелистчетата от тях и да ги превръща от хвърчащи хаотично искри. Те от своя страна нарастваха неимоверно, докато не се концентрираха в човешки фигури, които в крайна сметка се оказаха женски.
В един момент, Аделина и Анаил бяха обкръжени от неизброимо множество приказно красиви червенокоси жени, облечени в шифон и дантела в горящите багри на дървото. Глъчката, която вдигаха и опитите им да се докоснат до тях всячески, бяха отрязани като с нож, когато една от тях, почти точно визуално копие на Аделина излезе напреди и заговори с глас, също наподобяващ поразително много този на богинята:
– Анаил- божествен вестителю, носител и защитник на светлината, архангел на любовта и висшето общуване! Аделина- богиня на всички видими и невидими светове, носителка на първичния огън и негово висше въплъщение! Приветстваме ви пред Дървото на Живота! Вие сте благословени с правото да се докоснете до Великата сила и пряко да се свържете с нея. Но за да докажем, че сте достойни за единствения подвиг, ще се наложи да ви подложим на изпитание.
Аделина хвана под ръка Анаил, но въпреки надигащата се тревога се опита да си придаде възможно най-спокоен вид.
– Вие също сте носителки на божествените искри, нали? Тогава защо сте толкова много на едно място? Не се ли боите да пропукате реалността?
– Никак даже. Подобна среща е възможна единствено, когато се намери сила, достатъчно мощна да уравновеси сбора от нашите. И ето, че тя е тук. Вие двамата. Но както казах, за да ви допуснем до Извора, ще се наложи да ни демонстрирате предаността си. Да ни позволите да се свържем с умовете ви и да ни покажете…Страст.
– Страст?
– Да, Аделина. Физическият израз на вашата мощна емоционална връзка.
– Тя нали няма предвид да …
– Моля за извинение, че ви прекъсвам, но е нужно да уточним нещо. Нали не бъркате любов със страст? И какво общо има предаността с онова, което искате от нас. За какво ви е?
– О, Анаил! Няма нищо по-искрено от това, богове и богини да споделят любовта си. Така ние се сливаме в единствената сила, създаваме нови светове и даваме хода на новия живот. Богинята Аделина тепърва започва своя път, а значи е нужно да стане част от неделимото цяло. Затова се налага да бъдете искрени.
– Честно казано, ние с нея си падаме малко…старомодни. Някак си държим нещата да си останат…лични. А и знаете как е, точно този акт не е предназначен за наблюдение от широка публика.
– Разбирам. Отказвате. Е, в такъв случай ще се наложи да ви разделим и да изтръгнем от всекиго поотделно неговата любов и страст. Не се тревожете, няма да боли.
Няколко десетки ръце грубо откачиха Аделина от Анаил и веднага се заеха да нарушават неприкосновеността на телата им чрез настойчиво опипване. Колкото и да опитваха да се освободят от гнусната хватка, червенокосите бяха твърде много и твърдо решени да извлекат нужното чувство от “обектите си на желание”
Аделина, виждайки как Анаил се извива от неудобство и омерзение, дори без да се замисля за собственото си недоволство, извика силно:
– Спрете! Оставете го намира! Имате ли представа какво му причинявате? Та той е ангел! Той е МОЯТ ангел! Да не сте посмели да му посягате иначе ще ви превърна в жарава, която току що са засипали с пясък и заляли с вода.
Двойничката на богинята направи рязко движение и множеството жадни за ласки жени отстъпиха.
– Добре. Печелите. Ще ви покажем страст. И то такава, каквато никога не сте и предполагали, че съществува.
“Ти само не ме мрази прекалено силно за това, което ще последва.”- промълви в мислите на Анаил,Аделина.
“Нямам представа как да мразя и то точно теб, така че можеш да бъдеш напълно спокойна.”
Аделина се приближи към Анаил, взе обожаваното му лице в шепите си и го целуна с цялата нежност и любов, на която бе способна в момента. Анаил отговори на целувката ѝ като я прегърна и притегли към себе си…
…след което бе отхвърлен на няколко метра назад от мощното огнено кълбо, което се бе родило между пръстите на богинята и бе светкавично запратено по архангела.
Той се изправи с труд, но вместо да се разгневи, очарователна усмивка изгря на светлото му лице, в момента изцапано със сажди. Той на свой ред извади острия си, разсичащ реалността меч и се зае с усърдие да отблъсква топките с колосална енергия. При всеки удар, парирал атака, той се приближаваше все повече към нея, докато накрая мечът му не опря в гърлото ѝ, след като Анаил умело бе я завъртял, уловил ръцете ѝ и притиснал с гръб към себе си.
– Нали искахте страст? Ето ви!
В следващия миг Аделина, която успя да се отскубне от клопката му вече бе готова да го атакува отново, но другата ѝ версия спря за миг времето с думите:
– Достатъчно! Разбрахме какво имате предвид. Не може да се каже, че сме напълно удовлетворени, но пък вие проявихте остроумие и изпълнихте задачата по свой уникален начин.
“Ани, предлагам, ако поискат бис, тоя път ти да водиш”.- му прошепна Аделина
“ Не разчитай на това. Тъй като ми липсва божествената ти креативност и си падам консервативен традиционалист, бих заложил на познатото.”
“ Да бе! И да се лишиш от несравнимото удоволствие да те спася?”
“Като ме хвърлиш в огъня ли?”
“Моля ти се! В любовта винаги хвърчат искри.”
“ Само че тия между нас не са никак фигуративни.”
– Можете да преминете. Нека Великата сила ви благослови! И следващият път да сте по-отзивчиви като ви отправят любезно предложение.
– Непременно! Стига предложението да не включва извратените фетиши на разни психопатки, чиято женственост е хванала паяжини.
Двойничката на Аделина не отговори, а заедно с останалото множество се разтвори под формата на черен дим. Анаил и Аделина, отново хванати за ръце по взаимно съгласие, тръгнаха към Дървото на Живота.
– Възхитително изпълнение, Аделина! Истинска наслада!
– Ти си се НАСЛАЖДАВАЛ? А аз, глупачката, за малко да задействам верижна реакция заради теб!
– Да, много неща съм виждал през вековете, но жена да избяга от интимност, хвърляйки огън и жупел по ангелския си любовник… Преживяване един път си беше!
– Нали ти казах, че ще си намеря повод.
– Не се и съмнявам. Е, може би е дошъл мигът на истината.
– Имаш ли представа как да се докоснем до Извора безопасно?
– Не, но пък моето име не е “ходещата катастрофа Аделина”, така че е доста по-малко вероятно да предизвикам зрелищен спектакъл на поредния край на Вселената ако оплескам нещо.
– Много си мил.
– За теб-винаги!
Двамата се приближиха на възможно най-близкото до дървото разстояние, от което спокойно да протегнат ръцете си към него и да го докоснат, когато пръсканите от него искри за пореден път се сляха и оформиха сияйна фигура, но този път на мъж. Беше като излят от лава, с плашещо големи очи със златни ириси. На възраст изглеждаше като да е едва ли не връстник на Сътворение. Облеклото, което носеше, говореше че тази догадка може и да не е съвсем далеч от истината.
Съществото заговори с дълбок, гробовен глас:
– Кои сте вие, дръзнали да пристъпите към Извора на божествените искри?
“Кажи му, че сме избрани от съдбата и изпълняваме древна мисия със съдбоносно значение.”
– Ние сме просто двойка идиоти с доста съмнителен, както се оказва, късмет.
Съществото присви очи сякаш се опитваше да се сети за нещо, след което ги отвори широко и прегърна с огнените си ръце Анаил и то изключително сърдечно. После го огледа от главата до петите, като не пропусна да удостои и Аделина с пронизващия си и изключително похотлив поглед.
– Не е зле като за човек. Никак, ама никак не е зле…
– Благословена да е и твоята вечност…чичо
И докато Аделина се опитваше да избяга от златистите очи, които усещаше върху себе си сякаш я разсъбличаха жадно и скоростно, до съзнанието ѝ изведнъж стигна значението на поздрава на Анаил.
“Май ще се наложи преминем към някой от резервните планове. И няма да е зле това да се случи преди дъртия перверзник да е решил да реализира на практика фантазиите, които се въртят в огнената му глава.
Чичо… Защо ли си въобразявах, че това семейство има шанса да бъде нормално, въпреки всичките червени флагове и светлини, които продължават да мигат пред погледа ми…”
© Мария Митева All rights reserved.
