(Без)Делниците на един писател- част 36

Гората бе притихнала след топлия пролетен порой, който се изля над нея през изминалата нощ. Зелена, свежа, увенчана с бисерите на бистрите капки, висящи по раззеленяващите се клони, тя приличаше на млада невеста, изящно пременена за сватбата със своя избраник. Склоновете наоколо, покрай които лъкатушеше набралия след снеготопенето  и валежите мощ, шумящ поток, вече бяха изпъстрени с цъфтящи ароматни храсти и треви. Слънцето си проправяше смело път към зенита си, призовавайки жителите на дивото кътче към пробуждане и  изпълнение на висшия им природен дълг- онзи на новия живот.

Аделина харесваше горските разходки, особено през парещите лета, когато те ѝ носеха незаменимия прохладен отдих, след като градската жега бе изцедила всяка частица живец от нея. Пролетно време тя не смееше да припарва в дебрите им, тъй като дните все още бяха твърде къси, друмите-кални, а въздухът- режещо хладен.

Само че този път точно той ѝ подейства освежаващо и тонизиращо. Спокойната разходка нямаше нищо общо с дивия бяг, на който тя се отдаде при първата си среща с върколаците. Но пък богинята затаи надежда, че също като тогава и сега ще успее да открие сама отговорите на терзаещите я въпроси, макар да бяха от друго, по-мащабно естество.

Аделина се почуди дали въобще ще ѝ се наложи да чука на вратата, когато стигне крайната си цел. Този въпрос се изясни почти мигновено, след като чу в края на виещата се пътечка познат звънък глас. Баба Кашлица вдъхновено пееше популярна мръснишка песен, чийто текст можеше да засрами дори закоравял престъпник рецидивист. Старшата вещица събираше гъби от първата за годината реколта, както и ранно цъфтящи билки. За разлика от привичния зловонен дим, сега около нея се носеше аромат на най-скъпи и ценни етерични масла- жасмин, нероли, маслодайна роза, бял мускус, амбра, лотос… Един уникален парфюм от естествени благоухания. Аделина се замисли, че ако беше достатъчно финансово стабилна, веднага би се сдобила с него. Чародейката, доловила значението на мислите ѝ, им отговори без да бъде запитана гласно. 

– В сегашното ти състояние изобщо не са ти нужни парфюми, чедо. През следващите двадесет и четири часа от теб ще се носи най-фината смес от аромати. И най-привлекателната за противоположния пол. Време ти е, мойто дете. 

– Привет и на теб, Бабо! Не разбирам, защо първата приказка на всеки, с когото се срещна, веднага засяга тая тема. Не казвам, че не е нормално, ама аз не съм някакъв механичен инкубатор за нови богове и богини.

– Не, ти просто си машина за бедствия. Който не гледа деца, отглежда бури. И в крайна сметка тия бури се заселват в главата му и гонят от там и последната частица здрав разум. Така, че внимавай в картинката.

– Ох! И ти ли? А си мислех, че като дойда при теб ще намеря приятелско рамо, на което да си изплача всичките човешки болки. В света на безсмъртните или трябва да си твърд като стомана или гъвкав като водите на поточето зад теб. А най-добре и двете.

– Знаеш ли какво, миличка? Предлагам да обсъдим горестите и разочарованията ти на кафенце. Наближава десет часа, така че втората ми закуска чука на вратата. И ще ми бъде много приятно да си побъбрим по човешки. Заповядай в скромната ми колиба!

Аделина с любопитство пристъпи прага на схлупената в гората къщичка. Покривът ѝ бе обрасъл с лишеи и мъхове, а самата тя се бе килнала заплашително на една страна, като че всеки момент щеше да се срути. Баба Кашлица промърмори нещо неразбираемо под носа си и махна с ръка, което не учуди изобщо богинята. Вещиците имаха най-ефективната охранителна система против нежелани натрапници. Собствената си личност. Баба Кашлица владееше до съвършенство разпръскването на зловеща и могъща аура из цялата околност, която стряскаше до смърт с неопределимото си и враждебно влияние всеки, който мислеше злото на имуществото ѝ. Това си беше древен и непоклатим закон. Най-страшното нещо в една гора е нейната вещица. А ако са повече от една, към тази категория се причислява всяка тяхна среща на кафе. Най-големите катаклизми възникваха точно по време на “културните дебати” между две посестрими на тема  колко точно мухомор или беладона да сложиш в отварата за разнообразяване на сивите скучни нощи с привлекателни халюцинации. Всяка подобна препирня завършваше с минимум едно опустошително торнадо. Но пък си беше въпрос на чест да го завъртиш правилно така, че вещерските колиби да останат напълно невредими.

Прекрачвайки в “Светая светих” на главната чародейка, богинята бе приятно изненадана. Обзавеждането вътре бе съвременно, практично и блестеше с минимализъм. Удобствата на модерната цивилизация впечатляваха с умисъла си. Не беше съвсем ясно откъде идва електричеството, нито пък интернета или къде точно се помещава помпата за вода и пречиствателната ѝ система, но Баба Кашлица си бе създала безупречни условия за живот в дивата прелестна пустош.

– Имам си малък реактор. Дълбоко, в недрата на тая местност гъмжи от залежи на радиоактивни елементи. Там съм го построила. Добивът и обогатяването на горивото, инициирането на верижната реакция, както и деактивацията на отпадъците се извършва напълно автоматизирано. Естествено със съдействието на Великата сила, която няма нищо против да действа в помощ на една стара и немощна женица, даваща своя дял в опазването на Баланса.

– Впечатлена съм. Екологично чист източник на енергия.

– Стараем се, Майко на Светлината. Ненапразно съм доктор по ядрена физика. Не е лошо и ти да започнеш да проявяваш повече мисъл и усърдие в делата си. Заповядай, настанявай се и се чувствай като у дома си!

Аделина потъна веднага в мекия диван, тапициран с бежова кадифена материя. На мига пред нея се появи чаша с черно кафе и чинийка с ядки и бисквити. Маргарита също се отпусна, но на почтително разстояние, за да може без проблем да долавя излъчваните от нея емоции и да ги интерпретира безпогрешно. Богинята отпи от ароматното горчиво кафе и изяде половин шоколадова бисквита, след което въздъхна напрегнато и заговори:

– Не вярвах, че е възможно някой така да оплесква нещата като мен и всеки път да му се разминава. Имам адски късмет, Бабо. Обаче не съм сигурна колко още ще ме съпътства. Как да се науча да бъда богиня и да постъпвам правилно, като дори с една елементарна връзка не мога да се справя? 

– М-х-м. Вкусът на житейските избори. Сладък като загоряла каша.

– Каквото и да сторя, накрая все се оказва че се нуждая от спасяване. Не желая да продължавам да бъда тяхна отговорност, защото за добро или зло съм и тяхна слабост. Заради мен, Анаил и Самаил са уязвими. А не бива. Би трябвало аз да съм твърдината на този свят, в чието име те да се борят за Баланса, но и която да се намесва и да ги защитава, когато те се нуждаят от мен. 

– Да минем направо към частта: “Защо точно на мен, о съдба жестока!”

– Бабо, аз си изливам душата пред теб, а ти ми се подиграваш? 

– Съвсем не, скъпо дете. Просто в нашия живот изборите са като ей онези гъби, дето набрах преди малко. Всяка си има сполучлив двойник и ако не разчетеш правилно знаците, ще се окаже че си сготвила супа “един път”.

– Дали пък случайно няма начин да не тровя всички около себе си, докато се опитвам да направя най-накрая нещо правилно?

– Има, разбира се. Но няма да ти хареса. Трябва да грешиш. Още много да грешиш. Грешка подир грешка,  докато поредния ти избор не се окаже правилен. Без страх, без колебание, но с мисъл. Та нима човешкият ни живот не е точно това? Низ от лоши избори. Когато си богиня, цената на тези избори се мултиплицира, но това въобще не бива да те спира. Не позволявай на никого да го стори, драга. Защото случи ли се, ти ще започнеш да гаснеш без дори да си имала възможността да заблестиш ярко.

– Грандиозни грешки, казваш. А дали случайно ще продължи да ми се разминава с фразата ”Извинете, че вечностите ви зависят от моето слабоумие, но поне като катастрофираме заедно, ще се помни вовеки веков”?

– Да, Аделина. Ще се учудиш колко помага понякога признаването на собствените грешки. Не съжалението, а осмисленото разкаяние. Ако не грешахме, нямаше да се учим от грешките си. Ако не се учехме щяхме да си останем сиви и скучни женски екземпляри, които просто преминават през битието без да оставят и едничка следа в него. Обаче с теб  сме това, което сме.

– Тоест трябва да приема нещата такива каквито са?

– Амин, дъще!

– Извинявай, страничен въпрос. Какво точно търси в торбата си през цялото време, докато си говорехме?

– Лек за тревожни богини. Обаче е в доста своенравна бутилка, понеже формулата му е силно газирана.

Баба Кашлица най-после съумя да извади от гънките на платнената си торбичка половин литрово шише с бистра жълтеникава течност, която настървено се опитваше да напусне обиталището си. Когато това най-после се случи, стаята се изпълни с  летливите изпарения на първокласен силноалкохолен дестилат.

Старшата вещица наля в две симпатични шотчета, произведени от редки дълбоководни миди и добави:

– Уважаема, ще ти разкрия една животоспасяваща истина. Някои въпроси на битието се решават със секс,  а други- със сто грама на екс. Наздраве!

И докато вещицата изгълта на един дъх скоросмъртницата си, Аделина поклати глава със съжаление.

– Да предложиш на бивш алкохолик алкохол е все едно да дадеш запалка и туба с бензин на пироман. 

– Тогава винаги можеш да пробваш другия вариант. Мисля, обаче и то с голямо съжаление, че трябва да разтурваме седянката. Съдбата няма да се напише сама. Все пак около теб се въртят вселени, измерения, апокалипсиси…двама очарователни безсмъртни, които вероятно вече потропват нервно с крак от нетърпение да те приклещят някъде натясно…

Аделина се засмя, но не отговори, а само поклати глава. Беше се изчервила.

– Благодаря ти, Маргарита! Може би наистина трябва да тръгвам.

– Върви си по живо по здраво и не забравяй, че имаш някои недовършени дела. А днес е идеален ден да се заемеш с тях.

Баба Кашлица ѝ смигна съзаклятнически, след което изпи и нейната мида. Аделина кимна и се разтвори във виолетова мъгла с аромат на диви теменужки.

Старшата вещица скри одухотворената си бутилка обратно в торбичката и, получила внезапно просветление за три съдбоносни мига на свои посестрими, се зае да им пише приветливи предупреждения къде точно ги очаква Оная с косата днес…