(Без)Делниците на един писател- част 37

Минаваше пладне, когато Аделина се завърна в своя небесен дворец. Богинята не бързаше да се присъедини към свикания от самата нея малък съвет на архангелите, защото усещаше натежаващата върху плещите ѝ неизбежност. 

Колкото и да не ѝ се нравеше, Баба Кашлица беше права. Огромната загуба, която тя все още не беше преодоляла и от която никога нямаше да оздравее напълно, не биваше да става причина да отлага изпълнението на свещения си дълг. Все пак тя носеше отговорност за душите на двамата, чиито съдби бяха преплетени с нейната. 

Вечната пролет, царяща в райските градини, я посрещна с обичайната си ведра, ароматна приветливост. Всяко растение, до което допреше длан разцъфваше в ярък и благоуханен цвят и мигом биваше посетено от трудолюбива пчеличка, която да го опраши и събере нектар. Сладкопойните прелетни птици запяваха най-сърдечната си песен в нейно присъствие. Лек бриз като по безмълвна команда полъхна от морето, ронейки венчелистчета от разцъфтелите плодни дръвчета и посипвайки ги върху нея, като по този начин я облече в очарователното си пролетно одеяние- изящна царствена рокля от багрите на новия живот.

Тук, насред ароматите, цветовете и покорните, добронамерени стихии, животът ѝ на Майка на Светлината не изглеждаше тъй сложен, колкото щеше да стане, когато се заемеше с ежедневните си управленски дела. Вярно, беше си обещала всяко начинание, с което се заемеше, да довежда до край, но несигурността ѝ смущаваше трезвата преценка и помрачаваше плановете за бъдещето.

“Още само пет неизчерпаеми минути и ще се заема с работа… Само че ТЕ ще бъдат там. Разбира се. “Веднъж започнала, връзката ни никога няма да приключи”. 

Самаил… Мое мрачно изкушение, мой жесток учителю, мой неустоимо привлекателен демоне…Толкова добре познаваш моята стихийна разрушителност и тъй умело я манипулираш! Веднъж опитала твоя плод на познанието, не бих могла да съществувам без да си близо до мен. Моя тъмна половинке…

Анаил… Мой светъл лъч и глътка живителна вода. Моя чиста, искрена, неподражаема любов… Душа, споделила и споделяща най-съкровените ми чувства. Моя бяла половинке...

Не. Аз не бива да се отчайвам. Достатъчно! Точно аз трябва да бъда твърда, напук на всички трудности. Заради себе си. За да бъда най-съвършената своя версия. За тях. Защото съм техен дар и проклятие. Тяхна вечност и гибел…”

Внезапно и напълно необяснимо, ходът на мислите на Аделина бе прекъснат. Сякаш мълния проблесна в ума ѝ, затъмнявайки с блясъка си сътворените от нея картини и начертано бъдеще. 

Светкавицата, първоначално искрящо бяла, се оцвети постепенно в жълто, след това в оранжево и накрая запламтя в цветовете на погубващ пожар. Целият околен свят гореше и се изпепеляваше от него. А насред яростните му пламъци се виеха в полет огромни люспести тела с дълги опашки. Страховити пасти се разтваряха и от тях излизаха същите опустошителни пламъци, които подпалваха нови и нови земи. Грамадни зеници на влечуги с вертикални зеници я гледаха хищно, докато изгарящият им дъх я обгръщаше. Но не болеше. Сякаш тя ставаше едно с тях, а те- с нея. Без думи, без излишни жестове, без каквато и да била принуда, те я зовяха при себе си. 

Видението трая секунди, но се усещаше като че е продължило цял живот. Аделина тръсна глава и разтърка очи. Какво беше това? Откъде се бе взело? От дълбините на разстроеното ѝ съзнание или отнякъде другаде? Толкова фантастично, нереално и същевременно тъй близко на духа ѝ…

“ Може би е следствие от преминаването в паралелна реалност, която ме възприе като своя богиня. Все още нямам представа какви ще са дълготрайните последствия от безразсъдството ми. Ами ако съм прихванала някоя смъртоносна болест и в момента разяжда мозъка ми отвътре?

Хайде сега глупости! Няма да се поддавам на боязливи предположения, които да ме отклоняват от пътя ми. Разрушение само това и чака за да се намеси нагло в божествените дела тук. Не е редно да разчитам на Самаил да се справя с него. Тази реалност е моя отговорност и никой не е в състояние да свърши моята работа. 

Така да бъде. Ще стигна до дъното на тая история с божествените искри. Заклевам се пред Вечната Светлина, от която съм произлязла. Но преди това…

Аделина се усмихна на себе си и лек трепет се плъзна от гърлото към корема ѝ, в който затанцуваха развълнувани светулки. Тръпката пулсираше все по-настойчиво и се спускаше все по-надолу с приближаването на богинята към малкия съвет.

Какво бе учудването ѝ обаче, когато се озова в съвсем пуста зала, когато прекрачи прага ѝ. Къде бяха нейните архангели, защо не я бяха осведомили за отсъствието си?

Нима отново бълнуваше посред бял ден? 

Богинята седна на своето място, прокара пръсти по гладката масивна маса и затвори очи. Като моментни припламвания, някъде зад ъгълчетата на ума ѝ продължаваха да се крият и да надничат главите на тайнствените змейоподобни твари и да ѝ шепнат без глас да отиде при тях. Час по-скоро. Но тя клатеше глава с отрицание и те се разтваряха във въздуха, изчезвайки точно тъй, както се бяха появили. На тяхно място се проектираха образите на двамата ѝ възлюбени мъже, чиито дири и аромати тя усещаше съвсем наблизо. Като ярка пътека от знаци, оставени само и единствено за нея.

На този зов тя бе безсилна да се съпротивлява. Затова и не се поколеба да му откликне.

Коридорите на двореца бяха пусти и сумрачни, но този сумрак съдържаше в себе си лични тайни и неизказани копнежи. Не бе враждебен, а по-скоро по другарски съзаклятнически. Като че в този момент се изричаше тежка и вековна клетва между приятели и по съвместителство- съдружници.

Сенките щяха да пазят нейната тайна. Точно, както и лъчите, от които тя произлизаше. Нейна Двойнствена Божественост- Аделина. Любима на Светлината и единствена любовница на Мрака.

Покоите ѝ бяха пропити от мека светлина, носеща се като едва доловимо сияние, излъчвано от стените на хилядолетния дворец. Центърът на чудното лъчение бе зает от прелестна гледка.

Двама могъщи и величествени мъже, установили най-после примирие помежду си в името на висшата цел. Очарователни в своята прилика, но и магнетични в различието си.

Аделина замря пред тях и двамата съвсем естествено застанаха от двете ѝ страни.

Анаил предприе първата крачка, погалвайки я нежно и допирайки устните си до слепоочието ѝ. Самаил зае позиция зад нея, но тя ясно долавяше внушителното му присъствие.

– Вече никога няма да си сама, любов моя. 

– И никога повече не ще ти се налага да се раздвояваш.

Анаил бе подобен на ясното и топло утринно слънце, а Самаил бе парещ като вихрушка от огнени сенки. Тишината помежду им не бе обикновена липса на звук. Тя бе нагнетен електрически заряд от неизказани думи и несподелени обещания. 

Разстоянието между тях необратимо се стопяваше, както и задръжките им. Бавните, изпълнени с благоговение ласки на архангела на любовта озаряваха сетивата ѝ със своята срамежливост, с плахата си неувереност пред светинята, която богинята бе за него. В същото време настойчивостта на Мрачния Властелин бе непоколебима като полунощен вятър, носещ обещание за лятна буря.

Докато Анаил пробуждаше чувствеността ѝ с целувки по шията и устните, Самаил черташе своите дръзки огнени знаци по бедрата ѝ. Отпечатък, който никога нямаше да избледнее.

Тримата скоро се намериха в мекото ложе, което приюти тяхната свещена страстна церемония. Анаил, усетил надигналата се огнена стихия у Аделина се остави изцяло на милувките ѝ, докато Самаил, наелектризирал я цялата само с властната си аура, я направляваше в гръб умело и търпеливо.

Богинята покоряваше своя светъл любим, дарявайки му най-изтънченото удоволствие във вечността. Обгърнала мъжествеността му с изискващата си женственост, тя полека лека го отвеждаше към висините на несравнимото удоволствие, където той тихо се разтопи в нейния нестихващ огън.

Толкова беше красив в своето блаженство, че тя не се сдържа и се отпусна върху него, сякаш затулвайки го от порока и опасностите наоколо. 

Но танцът все още не бе достигнал кулминацията си. Горещата жажда на Аделина не бе утолена и Самаил отлично усещаше това. Виждайки я върху брат си, той прокара пръсти през непокорно разпръснатите ѝ коси и продължи надолу по гръбнака ѝ, достигайки най-чувствителната, но и най-сладостна зона. Тя отговори на предизвикателната му покана като изви гръбнака си към него, опирайки седалището си в слабините му. Тъмният властелин се наведе над нея, вдъхна дълбоко аромата ѝ и устните му се впиха в шията ѝ. Тя му се бе предала напълно, но този път той нямаше да отнема, а да дарява.

Докато Анаил я държеше в обятията си, Самаил я заливаше с мощни вълни от екстаз. Още по-бавно, още по-завладяващо отколкото тя бе довела Анаил до върха на сладостта. Тя не стенеше, тя преобразуваше благодатта от единението си с двамата любими в неземна хармония, в мелодия на пълното отдаване.

Тримата бях светлина, мрак и огън в една взривоопасна смес, раждаща нови светове. Мислите бяха заглушени от усещания. И никой от тях вече не беше самостоятелен дух. Тримата бяха едно неделимо цяло. Триединство. 

Сънят, който дойде като естествено следствие от мощното свързване на души и тела, бе спокоен за Анаил и Самаил. Но не и за Аделина. В дрямката ѝ отново нахлуха образите на всесилните драконоподобни същества, чийто зов се усилваше и ставаше все по-настойчив. Богинята се бореше мислено и ги отпращаше, но те продължаваха да се завръщат. 

“Какво сте вие и какво искате от мен?”– си повтаряше тя, вече твърдо решена да последва привиденията, призоваващи я оттатък реалността. 

Тя нежно погали и целуна умиротворените си сърдечни половинки и безшумно стана от ложето си. След като се облече, напусна Небесното царство, отправяйки се към изключително коварно и изпълнено с неизвестни опасности място.

Древният пламтящ бог бе заел предизвикателна и лъхаща на самоувереност поза на трона си пред Дървото на Живота.

– Х-м… Малката ми сладка богиня… Преродена в обятията на двамата си любовници, все още ухаеща на страст и вече бързаща към капаните на действителността. 

– Нямам нито време, нито настроение за игрите ти, Разрушение. Но имам един въпрос към теб.

– Игри? Единствената игра, която все още тече, е твоята, богиньо. Заигралата се твоя човечност с божествеността на Мрака и Светлината. Толкова трогателно! Може би щях да се разчувствам ако сетивата ми не бяха притъпени от амброзията. Много ще ги разочароваш когато се пробудят и установят отсъствието ти.

– Някой ме вика, Разрушение. Отдалеч. Видях същества. Велики същества, каквито не съм и предполагала че могат да съществуват. И в тях пулсираха Божествените искри.

Разрушение, преструвайки се на замислен, но с мистериозна усмивка, поглаждаше брадата си, оставяйки Аделина в напрегнатата тишина на очакването.

– Това променя нещата. Или може би не.

– Ти знаеш нещо. Трябва да ми кажеш!

– Зная, разбира се. Но въпросът е ти дали си готова да узнаеш?

Между двамата богове отново се възцари напрегнато мълчание. Зелените огньове на Аделина влязоха в битка със златистата разтапяща и унищожаваща енергия в погледа на Разрушение. Неговите мисли проникваха до дъното на съзнанието ѝ, опитвайки настървено от всяка нейна емоция, но Аделина му го беше позволила в замяна на онова, което знаеше че в края на краищата той ще ѝ даде.

– Жалко. Много жалко. Ще ти покажа какво те очаква зад портала. Кои са онези, които те зоват при себе си. И ти ще се отправиш към тях. Но дали ще можеш да надделееш, за да защитиш своя свят, своята съдба и съкровените си любови?

– Нуждая се от този отговор. Разкрия ли го, ще бъда достатъчно силна, за да се превърна в достойна богиня. Да бъда най-добрата за тях.

– Харесва ми, че си безразсъдно смела. Толкова съблазнителна в своята дързост… Е, на добър час тогава, Майко на Светлината! 

Разрушение махна с ръка и пред Аделина се отвори портал, представляващ идеален кръг с диаметър два метра в багрите на кървав залез. Богинята го обиколи с поглед, завъртя се към древния бог и му кимна. След което пристъпи смело в неизвестността…