Без име

Животът е странно нещо, нали?
Красотата му откриваш, когато започваш да я губиш малко по малко...
Откриваш какво имаш, когато го загубиш...
Откриваш кой си, когато вече даже никой не си...
Губиш и печелиш... искаш повече, искаш да се научиш да губиш, но така и не съумяваш да го сториш...
Казват, че споменът е единственото място, откъдето не могат да те изгонят. Може би, но мисля, че е време да се изгоня сама от спомените си. Не искам да живея в своя измислен свят, да виждам това, което искам, да вярвам във вятъра, да мечтая с изгрева и да роня реки от сълзи със залеза. Не искам да идва краят, но не мога повече така. Изморена съм от игри, от чувства, от болка, от безсилие... Искам щастливия край от приказките, макар да знам, че няма да го получа... Открих красотата и я загубих. Сега е тъмно, очаквам деня. Надявам се да дойде скоро, за да я открия отново...
Ооо, ще ми се да вярвам... Искам да вярвам! Искам да вярвам отново във вятъра, в мечтите, в шанса... но ми се изплъзва. Понякога за съвсем малко, друг път за повече, но все ми се изплъзва тази вяра, която преди ме изпълваше цялата... сега нямам нищо от нея... Раздавах я и не остана нищо за мен... не, вече не...
Просто трябва да пусна спомена да се рее, да скрия глуповатата усмивка, когато се сетя за нещо мило, което докосва душата ми, както не я е докосвало преди. Трябва да пусна всичкото това, да разтворя шепи и да оставя пеперудата да лети, защото нейното място е там, някъде в небесата, далече от мен, далече от невинните ми проблеми и болки...