без "сбогом"
- Свърши.- каза той, като отваряше вратата. В ръцете си държеше не голям сак.
-Не - каза тя. - Никога няма да свърши.
Излизайки, той и подаде ръка, а тя силно я отблъсна.
- Така ли ще се сбогуваш с мен? С голямата си любов, за която пожертва толкова много? Не, махай се! Напускаш ме... Добре, махай се!
Той я погледна за няколко секунди. Гледаше очите и - големи и дълбоки... Излезна, излезна без да пророни и дума. Без "сбогом", без "обичам те". Слизаше по тъмните стълбища като призрак. Бавно, със замръзнал поглед.
Тя падна на земята, сви колене в корема си и започна да се клати на пред назад. "Махай се" крещеше, знаеше, че може да го върне, но не и приличаше да му се моли. Една любов свършваше така, една голяма любов, потоци от сълзи, от пот, от страст сега пресъхваха.
Изведнъж си представи как върви към гарата, как сега ще пресече улицата, ще завие и ще се загуби зад ъгъла. Тази мисъл я ужаси. Изскочи от пода и запъхтяна се надвесе от парапета на терасата. Викаше с всичка сила. Той я чуваше. Забави крачка, но не се обърна. "Всичко свърши" си каза... "обичам те", "не ме карай да страдам още повече"...
- Мразя те! Не! Не, не, не! Обичам те! - стоеше на терасата с боси крака, с къса, тънка блузка в студа...
Той вече беше потеглил към друга посока. Траканията на влака отмерваха ударите на сърцето му. Толкова мъка имаше в сърцето си, толкова злоба към тази желязна машина, която го отдалечаваше от нея, че му се струваше, че ако я излее, като лава тя би стопила този студен метал... Той съжаляваше, страдаше, обичаше я...
СТ
© Сиби All rights reserved.
