Днес ходих „на доктор“. Успешно ми отряза ушите и езика. Сега вече нито чувам, нито мога да говоря. Ех, животът стана толкова прекрасен! Не ми ли вярвате? Е, нека ви обясня тогава защо съм толкова щастлив:

1)            Не ми се налага да слушам чалга. Нито в автобуса, нито в таксито, нито в маршрутката. Нито дори в офиса когато колежката Цура я надува на слушалките си. Не можете да си представите колко съм щастлив когато си вървя по улицата и не мога да чуя от някое чисто ново БМВ от 1993 г. класически цигански ритми + гласа на Азис, подканващ ме хирургически „да го напипам“.

2)            Не ми се налага да разговарям с всички олигофрени по улицата. А от това по-хубаво няма! Сега например като отида в гаражния мега-хипер-супермаркет няма нужда да слушам ругатните на 127-килограмовата продавачка Цонка. А и другите ми сетива се изостриха. Научих се по миризмата да избягвам обемистата лелка. Само да ми замирише на чесън и некъпано, и тръгвам да бягам.

3)            Не ми се налага да говоря с шефката ми. Не че преди като го можех, имаше голям смисъл: аха да си отворя устата и да кажа нещо, и вече върху мен се е изсипала една кофа с попържни. И това само защото съм поискал да си взема един ден отпуска. Не ми е лесно, даже никак. Може би нямам късмет, а може би е просто стечение на обстоятелствата, но продавачката Цонка и шефката ми Цецка са сестри-близначки от различни бащи (биологически е възможно). Единствената разлика е, че шефката ми е малко по-слаба (само 117 кг), но все още е в категорията на Кобрата и Кличко. Е, тази разлика в масата тя компенсира със своя рунтав мустак (като на Бат Милко Калайджиев). Има и 2-3 косъма по брадата, но не се забелязват много-много (поне не и отдалеч).

4)            Не ми се налага да говоря когато съм при зъболекаря. Това е удобно както за мен, така и за д-р Хапнисемков. Вече не крещя от болка когато той работи, а и не ми се налага да отговарям на тъпите му въпроси от типа на „Боли ли те?“. Е не, не ме боли. Нищо, че в последните 5 минути вместо зъба, ми пробиваше бузата. Но карай, няма проблем, ще го израста.

5)            Не ми се налага да пея на караоке. Нито пък да слушам музиката. В интерес на истината за мен ходенето на караоке е голямо приключение. Особено пък след полунощ. Тогава каляските се превръщат в тикви, принцесите – в обикновени селски кифли, а принцовете – в налитащи на бой високопланински джентълмени. И, естествено, винаги някой обръща музикалната тематика към поп фолк сферата с някой взривяваща песен на Амет (най-често с вечния му хит „Гъци-гъци“). Всъщност това е преломният момент във вечерта. Анархия започва да властва в заведението, в което се намираш в момента. Разни (не)познати започват да ти бутат разни чаши с уиски в лицето. И ти, естествено, си отпиваш, защото си твърде пиян и най-вече добродушен, за да откажеш. За твое нещастие в този миг осъзнаваш, че в чашата освен уиски има и плюнка, половин салфетка, изгасен фас и топче сопол с косъмче в него. И докато плюеш и повръщаш тази злокобна смес, минава някоя дебелана и съвсем деликатно те щипва за задника.

Ето, виждате ли от колко мъки ме спасява липсата на уши и език? Следващото нещо, което планирам да направя, е да си отрежа носа. Така няма да усещам всички странни миризми в градския транспорт и в офиса. И на двете места можеш да срещнеш хора, които в последните 2 седмици не са имали интимни взаимоотношения с вода и сапун.