Беше привечер. Слънцето кротко си отиваше от хоризонта и малки бели облачета плуваха свободно в необятното небе. Човек можеше да се разхожда с часове по улиците и да се радва на празничното настроение, преди ноща на един от най-святите християнски празници... Малката уличка, обвита в лъскави магазинчета, бутици и щандове с цветя. Тя беше затворена за коли и през нея сякаш човек се пренасяше в един друг свят. Свят различен от този на кварталните прашни улици. Свят напълно непознат за големите задръствания и мръсните автобуси. Един може би по-добър свят. Приятни сянки, от цъфналите клони на дърветата, падаха по чадърите на кафетата. Възрастни двойки бяха насядали по пейките отстрани и си почиваха в сладки приказки. Въздухът беше изпълнен с глъчката на живота, които кипеше по тази уличка. Улавяше се и звука на цигулка, който долиташе от русото момиченце с очила, което свиреше няколко пряки по-нагоре. Всякакви хора можеше да се срещнат. И млади, и стари, и влюбени, и деца, и всякакви. Някои бързаха да се приберат вкъщи. Младите се забавляваха шумно, без да си дават много зор. Заиграваха се един с друг и безгрижно се наслаждаваха на света си.

Но повечето хора вървяха нагоре. Нагоре до разклона, където над разцъфтяла плачеща върба, се издигаше величествено красива стара църква. Храм-паметник с красиви зелени куполи и прозорци, украсени с пъстроцветни орнаменти. Входът и беше широко отворен и от вътре струеше мека топла светлина, която сякаш те галеше и те дърпаше леко, съвсем неусетно да влезнеш в сърцевината й.

В градинката около църквата имаше няколко сергийки за картички и картини. Един старец с бяла шапка хранеше с трохи гълъбите, които бяха накацали.

Точно тук и сега тази гледка те караше усещаш пулса на града. Да усетиш неговото сърце, чар и ритъм.

Малко след църквата градът коренно се променяше. Започваше една малко по-тъмна и мръсна улица. Там движението не беше спряно и колите бяха навсякъде. Там хората бяха малко по други и сградите бяха малко по-сиви. Улиците бяха на дупки и боклуците преливаха от кофите за смет. Стари магазини с изпочупени стъкла ограждаха тази улица. По ъглите и стояха млади момичета, готови да обслужат всеки за малко пари. Една полицейска патрулка си приказваше с едно от тях. Имаше няколко закусвални, в които се събираха пияници и бедни хора, да отпочинат от тежкия ден на големия пазар, където работеха. Почти на всяка пряка стояха мърляви циганчета, които просеха пари от минаващите хора и вдишваха бавно от торбичките си с лепило. Дърветата бяха стари, повечето изгнили, а уличните лампи светеха през три-четири реда. Тази улица създаваше усещането за един по-тъмен свят. Свят, в който безпаричието и мизерията бяха взели връх в човешкия начин на живот, подтискайки всяка болка и желание за радост. Свят, в който лъскавите магазини бяха просто недостижими висини и всеки лев се изкарваше с много пот и труд. Въздуха беше наситен с миризма на боклук, газове от коли и масло. Денем беше прашно и задушно, нощем беше опасно и долнопробно. Хората, гледаха да минат по тази улица възможно най-бързо, за да я

изключат от паметта си. Сякаш не са минали от там, сякаш нея я няма в този град.

Точно тук и сега тази гледка те караше усещаш цялата болка и нищета на света.

Да усещаш неговата неговата безнадеждна глупост.

На бордюра, до едно отдавна затворено магазинче, стоеше човек. Беше се свил на кълбо и пушеше смачкан фас. След като си дръпна за последно го изгаси и го прибра в джоба на палтото си. Дрехите му бяха много мръсни и изпокъсани. До толкова, че неможеше да се познае какъв сцвят са. Дупките по панталоните му сливаха мръсните му дрехи с мръсната му кожа. Косата му беше сплъстена смачкана мръсна и малки сухи клонки се преплитаха в нея. Брадата му също беше дълга и мърлява. Носеше стари износени обувки, подпетени и прашни. Той стана поизтупа се малко, вдигна си панталоните и се затътри бавно до най-близката кофа. През цялото време си говореше сам. Кимаше си, вълнуваше се, караше се с някой и се смееше. Край кофата намери още фасове и малко огризки от нечий сандвич. Взе ги със себе си прибра ги в джоба си оглеждайки се. След това заби нос в земята и се върна на старото си место край магазинчето. Седна отново на паважа и отново започна да пуши, обяснвайки нещо на себе си. Ръкомахаше с ръце и създаваше планове за всичко. Записваше си нещо с невидим молив. Не спираше и за миг да го прави.

Хората го подминаваха, и даже изобщо не го забелязваха. Някои му се смееха или го ритваха, но той не им обръщаше никакво внимание. Една жена го съжали и му подаде шепа стотинки, но той кимна отрицателно, че не ги иска. Забързан света около него всеки отиваше на някъде. Хората влизаха в църквата по-нагоре палеха свещи и се молеха. А за него сякаш времето беше спряло. И той правеше едно и също, независимо света. Говореше си сам, смееше се, вълнуваше се, плачеше и пушеше. Край него мина малко момченце и го погледна. Детето чисто и спретнато. Косата и очитему бяха светли, дрешките му бяха нови, маратонките му светеха. Ядеше сладолед. То спря крачката си и се загледа в бездомника. След това седна послушно до него на тротоара.

Тогава, за пръв път окъсания старец вдигна глава и детенцето видя очите му. Те бяха сини като океана, сини като небето, сини като сапфири и блестяха като звездите, като слънцето и светкавиците. Детето се загледа в тях и сякаш се загуби някъде в мислите си. Старецът се усмихна и продължи да говори нещо на себе си и да чертае из въздуха безсмислени неща. След миг малкия каза:

- Мама седи със леля в ей онова кафе. Довечера ще ходим на църква, за да запалим свещ и да се помолим на Господ, да ни прости и да ни дари със здраве. Мама каза, че така трябва и така правели всички добри хора. Аз съм Дани и вече съм почти на шест, а ти кой си и какво правиш?

Mъжът се подсмихна и продължи да чертае...

- Аз съм Господ и в момента творя...

- Какво твориш?

- Вселената, бъдещето и човешките съдби...

- Не ти вярвам, мама каза, че Господ Бог е на небето, а ти си луд и бездомник!

- Нима това не е най-доброто място да създадеш един бездомен свят, където всички са луди? Той си дръпна от смачкания фас, изгаси го и след това го прибра в джоба си.

Момчето се обърка и не разбра тази мисъл. В този момент майка му дойде и го дръпна за ръката да вървят. Подаде на бездомника няколко стотинки и той отново кимна, че не ги иска. Продължи да чертае и да се вълнува. А детето го гледаше през глава втренчено.

Хората минаваха покрай него, някой го съжаляваха, някой му се подиграваха, някой дори не го забелязваха. Отиваха към своите си места и живееха животите си. Църквата събираше жителите на града, които се молеха на Господ. Празнуваха Възкресение Христово и излизаха пречистени и безгрешни от Святия храм. Готови да празнуват, да се радват, да се ядосват - да живеят. Доволни от себе си, мечтаейки за един по-добър свят. Вярвайки, че Той е там някъде горе, че ги чува и бди над тях. Камбаната удари в 12 часа и извъздуха се разнесе глъчка на радост. Празника беше настъпил....

В същата нощ се развихри силна буря. Гръмотевиците разцепваха небето и дъждът валеше като из ведро, вятърът свистеше в клоните на дърветата. Градът спеше и улиците бяха пусти.

В една затънтена уличка, Господ Бог спеше дълбоко свит на кълбо, сгушен в разкъсаното си палто, завит със стари вестници и кашони.