Безкайно проглеждане
Безкарйно проглеждане
Той беше най-обикновен мъж.За свое хоби смяташе рисуването,но постепенно се превърна в ежедневие,а това ни най-малко не му пречеше.В рисуването беше цялото негово дребно съществуване.Всеки отенък,жсеки щрих бележеха ясно промените в настроението му.Не беше придирчив и платната му бяха изчистени и без натруфеност.Отвън това бе един мрачен и студен човек,но четката и творбите му говореха вместо него.Безкрайните им разкази бяха прозорливи и трогваха с дълбочината си.Малко хора,даже почти никойне успяваше да се "докосне" до платната му.Този факт не представляваше голяма трежога за него.
Той често обичаше да стои до прозореца и дълго съзерцаваше минувачите,забързани и с набраздени от грижи лица.В един такъв ден погледът му отново се носеше из тълпите.Опитваше се да открие хората през смога,спуснал се над града.Търсеше под пластовете зимни дрехи техните сърца.Там обаче сърца нямаше.Покрусен,той отиде и раздра платното.От радиото долиташе:"Хубава си,моя горо".
Човекът плачеше под грайферовата подметка на света,а четката висеше безпомощно от ръката му.
© Петя Радева All rights reserved.
