...Морето мълчеше с неподвижната синева на плътта си. В дебелите му водни стълбове безшумно се плъзгаха пъргави твари и беззвучно танцуващи водоросли под поривите на течението нежно галеха порестите ръбове на кораловите рифове. Безмълвие властваше в загадъчния мрак на дълбините...

     С хиляди пръсти то се докосва до града, люлее върху дланите на вълните привързаните към кея лодки, натиска бетона на вълнолома тихо-тихо, сякаш се приспособява, пробвайки да отслаби издръжливостта на неговата бетонна кожа. Градът, полюшван в предутринна прохладна дрямка, неохотно реагира на скрибуцащите докосвания на веслата в гребните ключове, на монотонните проскърцвания на преградите, на отмереното и постоянно стържене на ламарините по страните на корабите – този приглушен ропот, разпростиращ се наоколо, не е способен да го разтревожи рано сутрин. Той още не се е събудил, този каменен гигант, още не е освободил пипалата на пристанищните кранове, още не е хвърлил предизвикателен призив на морето с многогласието на корабните сирени и звънките трели на боцманските свирки. Той е нежно приспан от тези ласкави прикосновения и не подозира, че безмълвието е измамливо и стихията днес не ще бъде така добра, както обикновено. Това се усеща от намръщените като вежди черни облаци в далечната близо до хоризонта, от проблясъка на светкавици в очите на небето, от това как пробягват конвулсивни тръпки по гладката морска повърхност, причинени от внвзапен шквал. Притаена ярост се надига от дълбините, издигайки към небето озъбени челюсти на пенливи сиви гребени.

     Първият слаб порив на вятъра прошепва лоши вести с тихо шумолене на листата, с тревожно грачене на подплашени гларуси, с разлюляване на клоните и жиците, с внезапно хлопаване на отворените прозотци, но пробуденият каменен гигант заглушава тези обезпокоителни звуци. Утринният неканен гост заплашително ръмжи на двигателите на тежките камьони, брани се от хрипливите гласове на автомобилните клаксони, прозвънява на пресекулки месинговите корабни камбани. Но на града са чужди призивите на този малък досадник, и вятърът обиден се изнася надалеч, оставяйки зад гърба си спокойствието на безветрието, пропито от оглушителния шум на сутрешната суета.

     Щилът продължи недълго. Стихията вече се втурва към града, гонейки пред себе си гъст плет от проливен дъжд. Това не е отмъщение, не е гняв на природата – това е сляпа, необуздана ярост. С дрезгав вой нахлува буен разярен вихър, който извива в спирали нишките на пороя и хвърля водната завеса в лицето на каменния гигант. Градът приема предизвикателството. Верният слуга на морето се разбива в бетонната преграда, разпада се на множество неудържими въздушни струи, които мигом се устремяват в лабиринта от тесни пристанищни улички, преобръщат пейки, раздробяват на парчета наредените по покривите керемиди и изтръгват заедно с пантите кепенците на прозорците и вратите. Секунда само и морето мощно удря с тежка длан по каменния гигант, провира стотици хиляди мокри пръсти в зейналите отвори, опитвайки се да смачка със своята маса ненавистните прегради.  

     Градът е изплашен. Той плаче с кристални капки от безброй разбити стъкла, стене с разместващи се тежки греди на къщите и трака със зъби на блъскащи се в арматурата на железобетонната причàлна стена останки от кораби. Виждайки неговото ридание, морето измамно отстъпва назад и за известно време се притаява, прислушвайки се в мъчителните вопли на сринатите докове и учестеното тресене на малките дървени мостове под екота от трополене на лавина бягащи нозе. След това стихийната ярост отново запълва цялото му същество и то ударя с втора съкрушителна приливна вълна. Жестоко. С размах. Безпощадно. Градът се извива в агония, а жадните за кръв пръсти на страховитата белогрива грамада разкъсват негото тяло, поглъщайки в бесен водовъртеж покриви, мебели, останки от кораби и докове, тела на хора. Градът се моли с многогласни писъци на обезумелите жители, застива с маски на див ужас на нащърбени фасади на домовете, искри с разкъсани електрически проводници, протяга отчаяно множество ръце нагоре, които с хрустене се пречупват и на мига се скриват в ненаситната морска паст.

     Небето стои безразлично. Навъсило строго своето лице, то се взира в неистовите ридания на земния гигант. С накъсан и продължителен грохот от гърмежи изсумтява недоволно на мигащите самолети, които подопно като паразити пронизват плътта му и загризват буйните му къдрици. В лудешки кадрил тези омразни буболечки раздират на ивици неговата черна мантия и обгарят нежното му тяло, оставяйки след себе си дълги сиви бразди дим.

     Морето отново яростно щурмува. С просъскване пролазва в разрушените етажи и мазета. Облизвайки тротоарите и тухлените останки, то със злодеяние и алчност поглъща всеки сантиметр от каменното тяло и смесва горчивите сълзи на града със солената плът на свята разярена беловласа стихия. Необузданата, дива сила на водната бестия захваща двуколки, сергии, павилиони, пейки, беседки, автомобили, животни, паникьосани тълпи... Гони ги и ги подмята подобно на трескѝ в тази яростно смертелна атака. Морето изтезава своята жертва: с наслада изтръгва с корени дървета, поваля стълбове, извива и пречупва уличните фенери, като разперени пръсти по дланите на молещия се за пощада гигант, отскубва барелефите и буквално като папирус нагъва и смъква фасадите на сградите по някогашната прекрасна крайбрежна ивица, с грохот разкъсва бетонните мускули, оголвайки стърчащи кости-арматури. Градът полудява от уплашени писъци и изтощени ридания на изгубени деца, от задушливи хлипания и хаотични напъни на отчаяни тълпи, от обезумели крясъци на войници, от глухи удари на приклади по телата, от откосни изстрели на автомати, от горящи перки на самолети, от кървави следи по разрушени стени.

     Градът се гърчи в конвулсии, сипейки остатъци от плътта си в синевата на бездната на своя мъчител. Градът повече не чувства болка, той се задъхва и глъхне. Солената влага вече не разяжда отворените рани – тя охлажда пламналите нерви и донася долгоочакван покой.

     ...Морето нежно люшкаше и увиваше с лазурни пелени новородения безлюден каменен остов. Морето мълчеше с неподвижната синева на плътта си и тихо напяваше приспивни песни...

=========

© Tyto ALBA